Карлос Сафон - Марина

Луис ме отнесе в единственото убежище, което ни оставаше — развалините на Големия кралски театър. Оттогава насетне това бе нашият дом — чак до днес. На следващия ден вестниците съобщиха за трагедията. На тавана били открити две овъглени тела, сключени в прегръдка. Полицията стигна до извода, че това сме аз и Михаил. Единствено ние знаехме, че загиналите всъщност са Сергей и Татяна. Трети труп не бе открит. Още същия ден Шели и Луис отидоха да потърсят Михаил в оранжерията в Сариа. Нямаше и следа от него. Трансформацията му бе почти завършена. Шели събра всичките му проекти, чертежи и писания, за да не остави никакво доказателство. Седмици наред ги изучава с надеждата да открие в тях евентуално указание за местонахождението на Михаил. Знаехме, че той се крие някъде в града и изчаква да приключи последната фаза от неговото преобразяване. Благодарение на книжата му Шели разбра какъв бе планът на Михаил. В дневниците му бе описан един серум, разработен с есенция от пеперудите, които бе отглеждал години наред — същия серум, с който бе възкресил пред очите ми трупа на една жена във фабриката на «Вело-Гранел». Най-сетне проумях какво възнамеряваше да направи той. Михаил се бе оттеглил, за да умре. Нужно му бе да се отърси от последните следи от своята човешка същност, за да премине отвъд. Също като черната пеперуда, тялото му щеше да се погребе, за да се възроди отново от мрака. И когато му дойдеше времето, вече нямаше да се завърне като Михаил Колвеник. Щеше да се завърне като звяр.“

Ехото от словата на Ева Иринова се разнесе в Големия театър.

— Месеци наред нямахме вест от Михаил, нито пък успявахме да намерим скривалището му — продължи тя. — Дълбоко в себе си хранехме надеждата, че неговият план ще се провали. Оказа се, че сме се заблуждавали. Година след пожара двама инспектори отишли във „Вело-Гранел“ по анонимен сигнал. Естествено, това отново бе дело на Сентис. След като дълго време не получаваше вести от Сергей и Татяна, той започна да подозира, че Михаил е останал жив. Съоръженията на фабриката бяха затворени и никой нямаше достъп до тях. Двамата инспектори заварили един натрапник вътре. Стреляли и изпразнили в него пълнителите на оръжията си, но…

— Значи затова куршумите не са били намерени — припомних си аз думите на Флориан. — Тялото на Колвеник ги е поело…

Възрастната дама кимна.

— Телата на двамата полицаи бяха открити разкъсани на парчета — рече тя. — Никой не можеше да си обясни това произшествие. Никой освен мен, Шели и Луис. Михаил се бе завърнал. През следващите дни всички членове на някогашния управителен комитет на „Вело-Гранел“, които го бяха предали, намериха смъртта си при неизяснени обстоятелства. Подозирахме, че Михаил се крие в канализационната система и използва тунелите й, за да се придвижва из града. За него този подземен свят не бе непознат. Оставаше само един неясен въпрос. С каква цел бе отишъл във фабриката? За пореден път неговите работни бележници ни разкриха отговора: заради серума. Той имаше нужда да си инжектира серума, за да се поддържа жив. Запасите в кулата бяха унищожени, а онези, които съхраняваше в оранжерията, несъмнено се бяха изчерпали. Доктор Шели подкупи един полицейски служител, за да успеем да влезем във фабриката. Там намерихме един шкаф с последните два флакона серум. Шели тайно запази единия. След като бе посветил целия си живот, за да се бори с болестите, страданията и смъртта, той не бе в състояние да унищожи този серум. Изпитваше потребност да го изучи, да разкрие тайните му… Когато му направи анализ, успя да синтезира едно съединение на живачна основа, с което целеше да неутрализира силата му. Напои дванайсет сребърни куршума с това съединение и ги запази, надявайки се никога да не се наложи да ги използва.

Разбрах, че ставаше дума за онези куршуми, които Шели бе връчил на Луис Кларет. Благодарение на тях аз все още бях жив.

— А какво стана с Михаил? — запита Марина. — Без този серум…

— Намерихме трупа му в един канал под Готическия квартал — каза Ева Иринова. — По-точно онова, което бе останало от него, защото се бе превърнал в дяволско изчадие, смърдящо на гниещата мърша, с която се бе съградил отново…

Възрастната жена вдигна поглед към стария си приятел Луис. Шофьорът взе думата и довърши историята.

— Погребахме тялото в един безименен гроб на гробището в Сариа — каза той. — Официално господин Колвеник бе умрял една година по-рано. Не можехме да разкрием истината. Ако Сентис научеше, че госпожата е останала жива, нямаше да миряса, докато не унищожи и нея. Така сами се осъдихме да водим таен живот на това място…