Карлос Сафон - Марина

Михаил Колвеник се родил в тунелите на канализационната мрежа на Прага в последния ден на XIX век.

Майка му била прислужница на едва седемнайсет години, която работела в палата на знатен дворянин. Благодарение на своята красота и простодушие станала любимка на господаря си. Когато се разбрало, че е бременна, я изхвърлили като краставо куче на улиците, покрити със сняг и мръсотия. Белязана за цял живот. През ония години зимата сеела смърт по улиците. Говорело се, че нищите се криели от студа в старите тунели на канализацията. Според местната легенда под улиците на Прага се простирал истински град на мрака, в който хиляди бездомници прекарвали живота си, без да видят отново светлината на слънцето. Просяци, болни, сираци и бегълци. Сред тях се ширел култът към една загадъчна личност, която всички наричали Принца на просяците. Говорело се, че нямал възраст, че бил с лице на ангел и огнен поглед; че живеел, загърнат с плащ от черни пеперуди, които покривали тялото му, и че приемал в царството си онези, които жестокият свят лишавал от шанса да оцелеят на повърхността. Търсейки този свят от сенки, младата жена влязла в подземията, за да оцелее. Скоро открила, че легендата била вярна. Народът на тунелите живеел в мрака и там си бил изградил свой собствен свят. Тези хора си имали свои закони и свой Бог: Принца на просяците. Никой никога не го бил виждал, но всички вярвали в него и принасяли дарове в негова чест. Всички носели емблемата на черната пеперуда, белязана с огнено клеймо върху кожата им. Пророчеството гласяло, че някой ден един месия, изпратен от Принца на просяците, щял да слезе в тунелите и да отдаде живота си, за да избави техните обитатели от страданията им. Гибелта на този месия щяла да дойде от собствените му ръце.

Именно там младата майка дала живот на близнаци: Андрей и Михаил. Андрей се родил белязан от ужасна болест. Костите му нямали нужната плътност и тялото му растяло без форма и структура. Един от обитателите на тунелите — лекар, преследван от правосъдието — казал на майката, че болестта е нелечима. Печалният край бил само въпрос на време. Затова пък братът Михаил бил момче с буден ум и саможив характер, което мечтаело да напусне тунелите някой ден и да излезе в горния свят. Често си фантазирал, че може би тъкмо той е очакваният месия. Никога не узнал кой е бил баща му и затова в мислите си приписал тази роля на Принца на просяците, когото сякаш чувал в сънищата си. У Михаил не се забелязвали видими признаци на страшната болест, която щяла да отнеме живота на брат му. Всъщност Андрей умрял на седемгодишна възраст, без някога да е излизал от канализационната система. Когато починал, тялото му било предадено на подземните течения според ритуала на народа от тунелите. Михаил попитал майка си защо е трябвало да се случи това.

— Такава е Божията воля, Михаил — отвърнала тя.

Той щял завинаги да запомни тези думи. Смъртта на малкия Андрей била удар, който майката не могла да превъзмогне. През следващата зима се разболяла от пневмония. Михаил стоял край нея до сетния й миг, държейки треперещата й ръка. Била на двайсет и шест години, а изглеждала като старица.

— Това ли е Божията воля, майко? — попитал синът безжизненото тяло.

Отговор не получил. Няколко дена по-късно малкият Михаил излязъл на повърхността. Вече нищо не го свързвало с онзи свят под земята. Едва жив от глад и студ, потърсил подслон в един вход. Сляпата случайност пожелала да бъде открит от един лекар, който се прибирал от визитация — Антонин Колвеник. Докторът го завел в една таверна, където му дали топла храна.

— Как се казваш, момче?

— Михаил, господине.

Антонин Колвеник пребледнял.

— Имах син, който се казваше като теб. Той почина. Къде е семейството ти?

— Нямам семейство.

— Къде е майка ти?

— Бог я прибра.

Докторът кимнал сериозно. Взел лекарската си чанта и извадил от нея някакъв прибор, който смаял Михаил. Той зърнал в чантата и други инструменти — лъскави, чудати.

Докторът поставил странната джунджурия на гърдите му и пъхнал два накрайника в ушите си.

— Какво е това?

— Това служи, за да чуя какво казват белите ти дробове… Дишай дълбоко.

— Вие да не сте магьосник? — попитал Михаил поразен.

Докторът се усмихнал.

— Не, не съм магьосник. Аз съм само лекар.

— А каква е разликата?

Антонин Колвеник бил изгубил съпругата и сина си в една холерна епидемия преди години. Сега живеел сам, като освен скромния си хирургически кабинет поддържал и едно страстно увлечение по творчеството на Рихард Вагнер. Наблюдавал дрипавото момче с любопитство и състрадание. Михаил му отвърнал с онази усмивка, която показвала най-доброто у него.