Карлос Сафон - Марина

Същевременно той бе загубил влиянието си в града. Никой не го подкрепяше. Някогашните му съюзници му обърнаха гръб. Полицията и съдебната власт започнаха да го преследват. Неговият съдружник Сентис — алчен и завистлив печалбар — предостави лъжлива информация, уличаваща Михаил в хиляди неща, за които той дори не подозираше. Сентис искаше да го отстрани от контрола на фирмата. Този човек бе просто още един от ордата. Всички жадуваха да видят как Михаил ще рухне от пиедестала си, за да погълнат останките му. Армията от лицемери и угодници се превърна в глутница гладни хиени. Никое от тези обстоятелства не изненада Михаил. От самото начало той бе имал доверие само на своя приятел Шели и на Луис Кларет. «Човешката низост — винаги казваше той — е фитил, който си търси огън». И все пак предателството на околните окончателно скъса тънката нишка, която го свързваше с външния свят. Той се оттегли в своя лабиринт от самота. Поведението му ставаше все по-чудато. Доби навика да отглежда в подземията десетки екземпляри от едно насекомо, към което изпитваше натрапчив интерес — вид черна пеперуда, известна под името Teufel. Тези пеперуди скоро превзеха цялата кула. Кацаха по огледалата, по картините и мебелите като неми часовои. Михаил забрани на прислужниците да ги убиват, да ги пъдят и изобщо да се доближават до тях. Цял рояк чернокрили насекоми пърхаше из коридорите и стаите. Понякога кацаха върху Михаил и го покриваха целия, а той стоеше неподвижен. Щом го видех така, обземаше ме страх да не го изгубя завинаги.

По онова време се зароди дружбата ми с Луис Кларет, която продължава и до днес. Именно той ме осведомяваше за онова, което се случваше отвъд стените на нашата крепост. Михаил все ме залъгваше с разни истории за Кралския театър и за моето завръщане на сцената. Говореше как щял да оправи пораженията от киселината, как съм щяла да пея отново — с един глас, който вече не ми принадлежеше… Химери! От Луис научих, че работите по Кралския театър били преустановени. Фондовете били изчерпани още преди месеци. Сградата се превърнала в огромна, безполезна пещера… Спокойствието, което Михаил демонстрираше пред мен, бе просто преструвка. Понякога не излизаше от къщи със седмици и даже с месеци. Прекарваше цели дни, затворен в кабинета си, като почти не ядеше и не спеше. Жоан Шели — както сам ми довери впоследствие — се боеше за здравето и за разсъдъка му. Докторът го познаваше по-добре от всеки друг и от самото начало му бе помагал в експериментите му. Именно той ми разясни непреодолимия интерес на Михаил към дегенеративните заболявания, отчаяния му стремеж да открие механизмите, посредством които природата деформира и атрофира телата. В тях той винаги съзираше сила, воля и порядък, надхвърлящи разума. В неговите очи природата бе един звяр, който поглъща собствените си рожби, без да го е грижа за участта и предназначението на съществата, които го обитават. Михаил колекционираше фотографии на необичайни случаи ма атрофия и на медицински феномени. У тези човешки същества търсеше отговор на въпроса как да надхитри собствените си демони.

Именно тогава започнаха да се забелязват първите признаци на болестта. Михаил знаеше, че я носи у себе си като някакъв часовников механизъм и тя само чака търпеливо да се прояви. Знаеше го открай време, още откак бе станал свидетел на смъртта на брат си в Прага. Тялото му започна да се самоунищожава. Костите му се рушаха. Михаил взе да прикрива ръцете си с ръкавици. Криеше лицето и тялото си. Отбягваше моята компания. Преструвах се, че не забелязвам, но фигурата му несъмнено се променяше. В един зимен ден виковете му ме разбудиха на разсъмване. Михаил отпращаше прислужниците, крещеше им да си вървят. Никой не възрази, защото през последните месеци всички бяха почнали да се боят от него. Единствено Луис отказа да ни изостави. Плачейки от ярост, Михаил строши всички огледала и изтича да се затвори в кабинета си.

Една нощ помолих Луис да повика доктор Шели. Цели две седмици Михаил не бе излязъл от кабинета си и не отговаряше, когато го виках. Чувах го как ридае от другата страна на вратата, как си говори сам… Вече не знаех какво да направя. Постепенно го губех. Тримата с Шели и Луис с общи усилия разбихме вратата и успяхме да го измъкнем оттам. С ужас установихме, че Михаил бе оперирал собственото си тяло, опитвайки се да възстанови лявата си ръка, която бе започнала да се превръща в гротескна и безполезна лапа. Докторът му даде успокоително и останахме да бдим над съня му до зори. През онази дълга нощ, покрусен от страданията на стария си приятел, Шели изля душата си, нарушавайки обещанието да не разкрива никога историята, която Михаил му бе доверил преди години. Когато го изслушах, проумях, че и полицията, и инспектор Флориан изобщо не подозираха, че преследват един фантом. Михаил съвсем не бе престъпник или измамник. Той бе просто човек, който вярваше, че неговата съдба е да изиграе смъртта, преди тя да е изиграла него.