Карлос Сафон - Марина

Михаил му се усмихна и се сбогува с него. Същата нощ Татяна и Сергей отидоха да се срещнат с един странен тип, който предлагаше услугите си като наемен убиец. На излизане оттам някой стрелял по тях от една карета и едва не им видял сметката. Вестниците публикуваха новината, излагайки различни хипотези за покушението. На следващия ден Сергей прие чека на Михаил и изчезна от града заедно със сестра си, без да се сбогува…

Когато разбрах какво се е случило, настоях да разбера от Михаил дали нападението е негово дело. Отчаяно желаех да ми отговори, че не е. Той ме погледна втренчено и попита защо се съмнявам в него. Имах чувството, че ще умра. Целият този хартиен замък от щастие и надежда сякаш бе на път да се срине. Зададох въпроса си отново. Михаил заяви, че няма нищо общо с тази работа.

— Ако аз се бях заел с това, никой от двамата нямаше да оцелее — студено отвърна той.

По същото време той нае един от най-добрите архитекти в града, за да построи кулата до парка Гюел, следвайки неговите указания. Цената изобщо не бе обсъждана. Докато траеше строежът, Михаил нае цял етаж от стария хотел «Колон» на Пласа Каталуня. Временно се настанихме там. За пръв път в живота си открих, че е възможно да имаш толкова много прислужници, че да не си в състояние да запомниш имената на всичките. Михаил имаше само един помощник — това бе Луис, неговият шофьор.

Бижутерите от прочутата фирма «Багес» идваха на крака в стаите ми. Най-добрите дамски шивачи ми взимаха мерките, за да създадат за мен гардероб, достоен за императрица. На мое име бе открита неограничена сметка в най-изисканите заведения на Барселона. Хора, които никога не бях виждала, ме поздравяваха почтително на улицата или във фоайето на хотела. Получавах покани за официални балове в дворците на фамилии, чиито имена бях срещала само в светската преса. Бях едва двайсетгодишна и преди тези събития не бях разполагала дори с толкова пари, колкото да си купя трамваен билет. Имах чувството, че сънувам наяве. По едно време взех да се притеснявам от целия този разкош и от прахосничеството около мен. Когато се опитвах да обясня това на Михаил, той отвръщаше, че парите са важни само когато ги нямаш.

Прекарвахме дните заедно — в разходки из града, в казиното на Тибидабо, въпреки че никога не видях Михаил да проиграе дори една монета, в «Лисео»… Привечер се връщахме в хотел «Колон» и той се оттегляше в стаите си. Започна да ми прави впечатление, че много нощи Михаил излизаше в малките часове и се връщаше на разсъмване. Твърдеше, че това било свързано с работата му.

Ала клюките и сплетните по негов адрес постоянно се рояха. Имах чувството, че ще се омъжа за човек, когото явно всички познаваха по-добре от мен. Чувах как прислужниците говорят зад гърба ми. Виждах как хората на улицата ме оглеждат внимателно зад лицемерната си усмивка. Бавно се превръщах в затворничка на собствените си подозрения. Една мисъл започна да ме измъчва непрестанно. Целият този лукс, това материално разточителство край мен ме караха да се чувствам като някаква вещ, като част от мебелировката; поредната прищявка на Михаил. Той можеше да купи всичко: Кралския театър, Сергей, автомобили, накити, дворци. И мен. Изгарях от мъка, като го виждах как излиза всяка нощ, убедена, че отива в обятията на друга жена. Една нощ реших да го проследя и да изясня веднъж завинаги тази мистерия.

Стъпките му ме отведоха до старата работилница на «Вело-Гранел» до пазара Борн. Михаил бе отишъл в нея сам. Трябваше да се промъкна през едно малко прозорче откъм някаква уличка. Отвътре фабриката ми се видя като сцена от кошмар. Стотици ръце, крака, стъклени очи плаваха в складовете… резервни части за едно осакатено и окаяно човечество. Обиколих фабриката, докато накрая стигнах до една голяма тъмна зала, пълна с огромни стъклени резервоари, в които плаваха някакви неясни силуети. В центъра на залата Михаил седеше на едно кресло и ме наблюдаваше в сумрака, пушейки пура.

— Не биваше да ме проследяваш — каза той без гняв.

Заявих, че не мога да се омъжа за човек, когото познавам само наполовина, който е разкрил пред мен дните си, но не и нощите си.

— Може би ще научиш неща, които няма да ти харесат — подхвърли той.

Отвърнах, че не ме е грижа какво върши или как го върши, че не се интересувам с какво се занимава и дали слуховете за него са верни. Исках само да участвам в живота му изцяло. Без сенки. Без тайни. Той кимна и веднага разбрах какво означаваше това: щях да пресека една граница, от която нямаше връщане назад. Когато Михаил запали лампите в залата, отведнъж се събудих от съня, в който живеех през последните седмици. Намирах се в ада.