Карлос Сафон - Марина

— Докъде стигна? — питах я аз.

— Ама че глупав въпрос.

— Глупаците задават глупави въпроси. Умните им отговарят. Е, докъде стигна?

Никога не ми казваше. Долавях, че за нея бе от особено значение да опише историята, която бяхме преживели заедно. При една от нашите разходки в двора ми каза нещо, от което косата ми настръхна.

— Обещай ми, че ако стане нещо с мен, ти ще довършиш историята.

— Не, ти ще си я довършиш — отвърнах аз, — а освен това ще трябва да ми я посветиш.

Междувременно малката дървена катедрала растеше и макар доня Кармен да твърдеше, че й напомняла пещта за изгаряне на смет в Сан Адриан дел Бесос 21 21 Град, разположен в устието на р. Бесос между Барселона и Бадалона. , върхът на свода се очертаваше идеално. Жерман и аз започнахме да правим планове да заведем Марина на екскурзия до любимото й място — онзи закътан плаж между Тоса и Сан Фелиу де Гишолс, — веднага щом я изпишеха от болницата. Доктор Рохас, който винаги се придържаше към благоразумието, ни сочеше като приблизителна дата средата на май.

През онези седмици научих, че човек може да живее, кажи-речи, само с надежди.

Доктор Рохас бе убеден, че Марина трябва да прекарва колкото се може повече време в разходки и леки упражнения на територията на болницата.

— Добре ще й се отрази и да се понагласи малко — казваше той.

Откакто беше женен, Рохас бе станал експерт по женските въпроси, или поне така си мислеше той. Една събота ме прати да отида с неговата съпруга Лулу да купим копринен халат за Марина. Това бе подарък от него и той го плати от собствения си джоб. Придружих Лулу до един магазин за бельо на Рамбла де Каталуня, до кино „Александра“. Там продавачките я познаваха. Вървях след Лулу из целия магазин и я наблюдавах как преценява какви ли не находчиви модели дамско бельо, които разпалваха въображението. Това наистина бе много по-стимулиращо, отколкото да играеш шах.

— Дали гаджето ти ще хареса това? — току ме питаше тя, облизвайки ярко начервените си устни.

Не й казах, че Марина не ми е гадже. Почувствах се горд, че някой би могъл да помисли, че имаме връзка. Пък и да купуваш дамско бельо с Лулу се оказа такова опияняващо преживяване, че можех само да кимам безмълвно като някой глупак. Когато разказах това на Жерман, той се разсмя от сърце и ми призна, че и по негово мнение съпругата на доктора е извънредно опасна за здравето. За пръв път от месеци насам го чувах да се смее.

Една съботна сутрин, докато се приготвяхме да отидем в болницата, Жерман ме помоли да се кача в стаята на Марина и да се опитам да намеря едно шише с любимия й парфюм. Докато го търсех в чекмеджетата на скрина, открих на дъното сгънат Лист хартия. Отворих го и веднага познах нейния почерк. Бе писала за мен. Целият лист бе изпъстрен със зачеркнати пасажи. Бяха оцелели само следните редове:

Моят приятел Оскар е един от онези принцове без царство, които минават през света с надеждата, че някой ще ги целуне, за да се превърнат в жабоци. Той разбира всичко наопаки, затова го харесвам толкова. Хората, които си мислят, че разбират нещата правилно, действат наопаки; това най-добре може да го проумее някой леворък като мен. Оскар ме гледа и си мисли, че не забелязвам. Въобразява си, че ще се изпаря, ако ме докосне — и че ако не го стори, той ще се изпари. Поставил ме е на толкова висок пиедестал, че не знае как да се качи при мен. Мисли си, че моите устни са портата към рая, ала не знае, че те са отровени. А пък аз съм такава страхливка, че не му казвам това, за да не го изгубя. Преструвам се, че нищо не забелязвам и че наистина, ама наистина ще се изпаря…

Моят приятел Оскар е един от онези принцове, за които ще е най-добре да стоят далече от приказките и от принцесите, които живеят в тях. Не знае, че е синият принц, който трябва да целуне спящата красавица, за да я събуди от вечния й сън; но това е така, защото Оскар хабер си няма, че всички приказки са лъжи, макар че не всички лъжи са приказки. Принцовете не са сини, а спящите, ако ще и да са красиви, никога не се събуждат от съня си. Той е най-добрият приятел, когото някога съм имала, и ако някой ден случайно срещна Мерлин, ще му благодаря, задето го изпречи на пътя ми.

Прибрах листа и слязох долу при Жерман. Беше си сложил една специална малка вратовръзка и изглеждаше по-оживен от всякога. Усмихна ми се и аз му се усмихнах на свой ред. В този ден слънцето грееше ярко, докато пътувахме с таксито. Барселона бе в празнични одежди, които омайваха и туристите, и тълпите; даже и те се спираха, за да й се полюбуват. Гледката обаче не бе в състояние да заличи тревогата, която онези редове бяха издълбали в ума ми. Беше първи май 1980 г.