Карлос Сафон - Марина

През пролуките между сградите, покрити с трупана десетилетия наред мръсотия, не след дълго съзряхме тъмните и внушителни руини, останали от Големия кралски театър. На върха му, досущ като ветропоказател, се изрязваше силуетът на чернокрила пеперуда. Спряхме се да погледаме това фантастично зрелище. Най-безумната сграда, издигана някога в Барселона, се разпадаше полека като труп в блато.

Марина ми посочи осветените прозорци на третия етаж на пристройката към театъра. Познах входа за конюшните. Там горе беше жилището на Кларет. Отправихме се към портала. Фоайето все още бе осеяно с локви от снощния проливен дъжд. Започнахме да се изкачваме по тъмните, изтрити стъпала.

— Ами ако не иска да ни приеме? — попита Марина смутено.

— Може би ни очаква — казах аз, внезапно осенен от тази догадка.

Когато стигнахме до втория етаж, забелязах, че тя диша с мъка. Спрях се и видях, че е пребледняла.

— Добре ли си?

— Малко съм изморена — отвърна тя с неубедителна усмивка. — Вървиш прекалено бързо за мен.

Хванах я за ръката и я отведох до третия етаж, стъпало по стъпало. Спряхме се пред вратата на Кларет. Марина пое дълбоко дъх. Гръдният й кош потръпваше.

— Добре съм, наистина — рече тя, забелязвайки тревогата ми. — Хайде, почукай. Нали не ме домъкна чак дотук, за да разгледаме квартала?

Потропах с кокалчетата на пръстите си. Дървената врата бе стара, солидна и дебела като стена. Потропах отново. Чуха се бавни стъпки, които се приближаваха към прага. Вратата се отвори и Луис Кларет, човекът, който ми бе спасил живота, ни прие.

— Влезте — задоволи се да каже той, връщайки се обратно вътре.

Затворихме вратата зад нас. Жилището бе тъмно и студено. Боята се лющеше и висеше от тавана като кожа на влечуго. Лампи без крушки служеха за развъдник на паяци. Мозайката от плочки под краката ни бе изпочупена.

— Насам — долетя гласът на Кларет някъде отвътре.

Последвахме го до една стая, мъждиво осветена от мангал. Кларет седеше пред разпалените въглени и ги съзерцаваше мълчаливо. Стените бяха покрити със стари снимки — лица и хора от други епохи. Той вдигна поглед към нас. Имаше ясни, пронизващи очи, посребрени коси и подобна на пергамент кожа. Годините бяха набраздили лицето му с десетки бръчки, но въпреки напредналата си възраст Кларет излъчваше някаква сила, на която биха завидели мнозина мъже, с трийсет години по-млади от него. Беше като герой от водевил с обветрено лице, остарял с достолепие и стил.

— Нямах възможност да ви благодаря, задето ми спасихте живота.

— Не на мен трябва да благодариш. Как ме намерихте?

— Инспектор Флориан ни разказа за вас — пристъпи напред Марина. — Каза ни, че вие двамата с доктор Шели сте били единствените, останали до последно с Михаил Колвеник и Ева Иринова. Каза ни, че вие никога не сте ги изоставили. Как се запознахте с Михаил Колвеник?

Лека усмивка заигра по устните на Кларет.

— Господин Колвеник пристигна в този град в един от най-лютите студове на века — поде той. — Сам, гладен и премръзнал, потърси подслон във входа на една стара сграда, за да пренощува. Имаше едва няколко монети, с които можеше да си купи навярно къшей хляб или топло кафе. Нищо повече. Докато се чудеше какво да направи, забеляза, че не беше сам в този вход. Едно просяче на не повече от пет години, обвито в дрипи, бе потърсило убежище там също като него. Колвеник и детето не говореха на един и същ език, тъй че едва се разбираха. Ала Колвеник му се усмихна и му даде парите си, като със знаци му показа да си послужи с тях, за да купи нещо за ядене. Малчуганът, не вярвайки на късмета си, изтича да купи самун хляб от една денонощна пекарница до Пласа Реал. После се върна във входа, за да сподели хляба с непознатия, ала успя да види само как полицията го отведе. В дранголника неговите съкилийници му нанесли жесток побой. През всичките дни, които Колвеник прекара в болницата на затвора, детето го чакаше на портата като кутре без стопанин. Когато излезе на улицата две седмици по-късно, той куцаше. Хлапето го чакаше, за да му бъде опора. То се превърна в негов водач и се закле, че никога няма да изостави човека, който в най-лошата нощ от живота си му бе отстъпил всичко, което притежаваше на тоя свят… Това дете бях аз.

Кларет стана и ни направи знак да го последваме по един тесен коридор, който водеше до някаква врата. Извади ключ и я отвори. Оттатък имаше друга подобна врата, а между тях — неголямо помещение.

За да разсее царящия вътре мрак, той запали свещ. После отвори втората врата с друг ключ. Въздушно течение нахлу в коридора и пламъкът на свещта заигра. Усетих, че Марина ме хвана за ръката и я държа, докато прекосявахме прохода. В края му се спряхме. Пред нас се разкри приказна гледка — интериорът на Големия кралски театър.