Карлос Сафон - Марина

— Нали има теб?

— Аз съм най-важният му спомен — рече тя, като ме гледаше право в очите. — Донесох ти нещо за ядене. Трябва малко да се подкрепиш.

Махнах с ръка. От самата мисъл за храна ми се догади. Марина подложи длан под главата ми и ме придържаше, докато пиех отново. Чистата студена вода бе същинска благословия.

— Колко е часът?

— Следобедът преваля. Ти спа почти осем часа.

Сложи ръка на челото ми и я подържа така няколко секунди.

— Поне вече нямаш температура.

Отворих очи и й се усмихнах. Марина ме гледаше — сериозна, пребледняла.

— Бълнуваше. Говореше насън…

— Какво говорех?

— Разни глупости.

Посегнах към гърлото си. Болеше ме.

— Не пипай — каза Марина, като отмахна ръката ми. — Имаш солидна рана на шията. И порязвания по раменете и гърба. Кой ти направи това?

— Не зная…

Тя въздъхна нетърпеливо.

— Направо ми изкара акъла. Не знаех какво да правя. Отидох до една кабина да звънна на Флориан, но в бара ми казаха, че ти току-що си се обадил и инспекторът излязъл, без да каже къде отива. Обадих се пак малко преди да съмне и ми отговориха, че още не се е върнал…

— Флориан е мъртъв — казах аз и гласът ми пресекна, щом произнесох името на клетия инспектор. — Снощи отидох пак на гробището…

— Ти си луд! — прекъсна ме Марина.

Навярно имаше право. Без да продума, тя ми подаде трета чаша вода. Пресуших я до капка. После започнах полека да й разправям какво се бе случило предната нощ. Когато приключих, Марина известно време само ме гледаше мълчаливо. Стори ми се, че я тревожеше и нещо друго, нещо, което нямаше никаква връзка с описаните от мен събития. Настоя да изям храната, която ми бе донесла, независимо дали съм гладен, или не. Даде ми хляб с шоколад и не откъсна поглед от мен, докато не представих явни доказателства, че съм погълнал почти половин блокче шоколад и едно хлебче, което ми се видя с размерите на такси. Ударната доза захар в кръвта ми скоро се прояви и аз се почувствах ободрен.

— Докато спеше, аз също си поиграх на детектив — каза Марина, като ми посочи един дебел, подвързан с кожа том на масичката.

Прочетох заглавието на корицата.

— Интересуваш се от ентомология?

— Насекоми — уточни Марина. — Намерих нашата приятелка, черната пеперуда.

— Teufel…

— Прелестно създание. Живее в тунели и подземия, далече от светлината. Жизненият й цикъл трае четиринайсет дена. Преди да умре, заравя тялото си в боклука и след три дена от него се ражда нова ларва.

— Един вид възкресение?

— Би могло да се нарече и така.

— А с какво се храни? — попитах аз. — В тунелите няма цветя, нито цветен прашец…

— Храни се с малките си — уточни Марина. — Всичко е описано тук. Образцовият живот на нашите братовчеди насекомите.

Сетне отиде до прозореца и дръпна пердетата. Слънцето нахлу в стаята. Тя обаче остана там. Така усилено размишляваше над нещо, че едва ли не чувах как мозъкът й щрака.

— Какъв смисъл има някой да те нападне, за да си вземе албума с фотографиите, а после да ги захвърли?

— Навярно моят нападател е търсел нещо, което е трябвало да бъде в този албум.

— Но каквото и да е то, вече не е било там… — допълни Марина.

— Доктор Шели… — казах аз, осенен от внезапен спомен.

Марина ме погледна с недоумение.

— Когато отидохме при него, му показахме снимката, на която се вижда той, застанал в кабинета си — рекох.

— И той си я задържа!

— Не само това. На тръгване видях как я хвърли в огъня.

— Защо му е трябвало на Шели да унищожи тази фотография?

— Може би е показвала нещо, което не е искал никой да види… — казах аз, скачайки от леглото.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Да се срещна с Луис Кларет — отвърнах. — Той е човекът, който знае ключа към цялата загадка.

— Няма да мърдаш от тази къща в близките двайсет и четири часа — възрази Марина, като се подпря на вратата. — Инспектор Флориан пожертва живота си, за да имаш шанс да избягаш.

— До двайсет и четири часа онова, което се крие в тунелите, ще ни погне, ако не предприемем нещо, за да го спрем. Най-малкото, което заслужава Флориан, е да въздадем справедливост за него.

— Шели каза, че за смъртта справедливостта не е важна — припомни ми Марина. — Може би имаше право.

— Може би — съгласих се аз. — Но пък е важна за нас.

Когато стигнахме до пределите на Равал, уличките бяха потопени в мъгла, обагрена от светлините на западнали кръчми и вертепи. Бяхме оставили зад гърба си приятното оживление на Лас Рамблас и сега навлизахме в най-мизерните дебри на града. Нямаше и помен от туристи или любопитни минувачи. Потайни погледи ни следяха от смрадливи входове и от прозорци на фасади, които се ронеха като глина. Ехото на телевизори и радиоприемници се носеше сред бедните и тесни улички, без да стига до покривите. Гласът на Равал никога не се извисява до небесата.