Карлос Сафон - Марина

— Абсолютно.

— Идвам след минута.

Линията прекъсна.

— Това прави шейсет песети 19 19 Песета — валутата на Испания от 1869 до 2002 г. — незабавно отсече кръчмарят зад гърба ми. — Нощна тарифа.

— Ще ви платя в пет часа, генерале мой — изтърсих аз, без да ми мигне окото.

Торбичките под очите му се обагриха във виненочервено.

— Хей, келеш, боя ли си търсиш? — заплаши ме той, побеснял.

Плюх си на петите, преди той да успее да се измъкне иззад бара с гумената си палка. Щях да чакам Флориан при магазина за маски. Казах си, че сигурно скоро ще се появи.

Камбаните на катедралата отброиха четири часа сутринта. Признаците на умората започнаха да ме връхлитат като гладни вълци. Обикалях в кръг, за да се боря със студа и желанието за сън. Не след дълго чух стъпки по паважа. Обърнах се, готов да посрещна Флориан, но фигурата, която видях, не принадлежеше на стария полицай. Това бе жена. Инстинктивно се скрих, уплашен, че дамата в черно е дошла да ме потърси. Сянката се очерта ясно на улицата и жената мина покрай мен, без да ме забележи. Беше Мария, дъщерята на доктор Шели.

Тя се приближи до устието на тунела и се наведе да надникне в бездната. Държеше в ръката си стъклен флакон. Лицето й блестеше под лунните лъчи, преобразено. Усмихваше се. Мигновено разбрах, че нещо не беше наред. Даже ми мина през ум, че е изпаднала в някакъв транс и е дошла до тук като сомнамбул. Това бе единственото обяснение, за което можах да се сетя. Тази абсурдна хипотеза бе за предпочитане пред други догадки. Реших да се приближа до нея, да я повикам по име, изобщо да предприема нещо. Въоръжих се със смелост и пристъпих една крачка. Едва го бях сторил, когато Мария се обърна с котешка пъргавина и ловкост, сякаш бе надушила присъствието ми във въздуха. Очите й светеха в тясната уличка, а от гримасата, която се изписа на лицето й, кръвта ми се смрази.

— Върви си — промълви тя с непознат глас.

— Мария? — изрекох аз объркан.

Миг по-късно тя скочи вътре в тунела. Изтичах до ръба му, очаквайки да видя потрошеното й тяло. Луната бегло освети шахтата. Лицето на Мария Шели проблясваше на дъното.

— Мария! — извиках аз. — Почакайте!

Спуснах се по стъпалата с цялата бързина, на която бях способен. Силна и тежка смрад ме връхлетя, веднага щом изминах няколко метра. Кръглото светло петно от отвора на повърхността все повече се смаляваше. Изрових кибритена кутийка от джоба си и запалих една клечка. Пред мен се разкри призрачно видение.

Един кръгъл тунел се губеше в мрака. Влага и гнилоч. Цвърчене на плъхове. И безкрайното ехо на лабиринта от тунели под града. На стената се четеше покрит с мръсотия надпис:

От другата страна на тунела стената бе рухнала. Подпочвеният пласт бе превзел част от колектора. Можеха да се видят напластените един връз друг различни слоеве от миналото на града.

Съзерцавах труповете на тези някогашни Барселони, върху които се издигаше новият град. В тази обстановка Сентис бе намерил смъртта си. Запалих още една кибритена клечка. Потиснах пристъпа на гадене и изминах няколко метра, следвайки дирята от стъпки.

— Мария?

Гласът ми се превърна в призрачно, смразяващо кръвта ехо; реших, че ще е по-добре да не си отварям устата. Забелязах десетки мънички червени точици, които се движеха като насекоми по повърхността на блато. Плъхове. Пламъкът на клечките, които палех неспирно, ги държеше на разумно разстояние.

Колебаех се дали да навляза по-навътре или не, когато чух един далечен глас. Погледнах за последен път към улицата. Нямаше и помен от Флориан. Гласът долетя отново. Въздъхнах и поех към мрака.

Тунелът, в който напредвах, ми напомняше чревния тракт на някакъв звяр. Дъното бе покрито с отходни води. Едничката светлина, с която разполагах, идваше от кибритените клечки. Палех ги една от друга и не допусках тъмата да ме обгърне напълно. Докато прониквах все по-навътре в лабиринта, обонянието ми започна да свиква с миризмата на клоака. Забелязах също така, че температурата се повишаваше. Лепкава влага плъзна по кожата, дрехите и косата ми.

На няколко метра по-нататък видях върху стената да проблясва грубо нарисуван с червено кръст. Имаше и други подобни кръстове. Стори ми се, че виждам нещо да блести на земята. Коленичих да го разгледам — оказа се фотография. Мигновено я познах. Беше една от снимките от албума, който бяхме открили в оранжерията. Имаше и още разпръснати фотографии. Всичките бяха от същия източник. Някои бяха скъсани. На двайсет крачки по-нататък намерих самия албум, напълно разпарцалосан. Взех го и разлистих празните страници. Сякаш някой безуспешно бе търсил нещо в него и от яд, че не го е намерил, бе съсипал целия албум.