Карлос Сафон - Марина

Тя отклони поглед. В продължение на няколко минути пътувахме мълчаливо. Силуетът на моето училище се издигаше в далечината.

— Архитект — прошепнах аз.

— Какво?

— Искам да стана архитект. Това е, към което се стремя. Досега не съм го казвал на никого.

Най-сетне получих усмивка. Железницата наближаваше върха на планината и се тресеше като стара пералня.

— Винаги съм искала да си имам собствена катедрала — рече Марина. — Някакви предложения?

— Нека да е готическа. Дай ми време и ще ти я построя.

Слънцето рязко освети лицето й и очите й блеснаха, приковани в мен.

— Обещаваш ли? — попита тя, протягайки отворената си длан.

Стиснах силно ръката й.

— Обещавам.

Намереният от Марина адрес отговаряше на една стара къща, която се издигаше практически на ръба на бездната. Цялата градина бе обрасла с калуни. Една ръждясала пощенска кутия стърчеше сред тях като някаква руина от индустриалната епоха. Пробихме си път до вратата. Виждаха се кашони с планини от стари вестници, завързани с шнурове. Боята на фасадата, пострадала от вятъра и влагата, се лющеше като суха кожа. Инспектор Виктор Флориан явно нямаше особено желание да пилее средства за външна показност.

— Това място наистина плаче за архитект — рече Марина.

— Или за бригада за събаряне на сгради…

Почуках леко на вратата. Боях се, че ако потропам по-силно, кокалчетата на пръстите ми ще срутят къщата надолу по склона.

— Защо не пробваш да позвъниш?

Бутонът на звънеца беше счупен и в кутията му се виждаха жички от времето на Едисон.

— Аз няма да си пъхна пръста там — отвърнах, чукайки отново.

Изведнъж вратата се отвори с десет сантиметра. Една предпазна верига лъсна пред чифт очи с метален блясък.

— Кой е?

— Виктор Флориан?

— Това съм аз. Питам вие кои сте.

Гласът беше властен и нетърпелив. Глас, който налага глоба.

— Имаме информация за Михаил Колвеник… — каза Марина вместо представяне.

Вратата се отвори широко. Виктор Флориан беше мускулест и широкоплещест мъж. Мина ми през ум, че в деня на пенсионирането си навярно е бил облечен със същия костюм, който носеше в момента. Имаше изражение на стар полковник, останал без война и без батальон, който да командва. Държеше угаснала пура между устните си, а на всяка от веждите си имаше повече косми, отколкото мнозинството хора имат на цялата си глава.

— Какво знаете вие двамата за Колвеник? Кои сте? Кой ви даде този адрес?

Флориан не задаваше въпроси, а ги изстрелваше като картечница. Пусна ни да влезем, след като хвърли един поглед навън, сякаш се боеше, че някой ни е проследил. Жилището беше същинска кочина и миришеше на склад. Имаше повече книжа, отколкото в Александрийската библиотека, но всички сякаш бяха разхвърляни и подредени наново от вентилатор.

— Влезте в дъното.

Минахме край една стая, на чиято стена се виждаха десетки оръжия. Револвери, автоматични пистолети, маузери, байонети… Цели революции са били започвани с по-малко артилерия.

— Пресвета Дево… — промърморих аз.

— Тихо! Това да не ви е параклис — сопна се Флориан, като затвори вратата на арсенала.

Дъното, за което говореше, се оказа малка трапезария, откъдето се разкриваше изглед към цяла Барселона. Дори и в пенсионните си години инспекторът продължаваше да бди над града отвисоко. Посочи ни едно канапе, осеяно с дупки. На масата имаше преполовена консерва боб и бутилка бира „Естрея дорада“ без чаша. „Пенсия на полицай — сиромашки старини“, помислих си аз. Флориан седна на един стол пред нас и взе един будилник, купен явно от улична сергия. Стовари го с трясък на масата, обърнат с лице към нас.

— Петнайсет минути! Ако за четвърт час не сте ми казали нещо, което да не знам, ще ви изритам оттук.

Отне ни доста повече време да разкажем всичко, което се бе случило. Докато Виктор Флориан слушаше нашата история, фасадата му взе да се пропуква. Сред процепите й зърнах изхабения и уплашен човек, който се криеше в тази мизерна дупка със старите си вестници и с колекцията си от пистолети. Когато приключихме разказа, той взе пурата си и след като я разглежда мълчаливо почти цяла минута, я запали.

После, зареял поглед към миража на забуления в мъгла град, инспекторът заговори.

През 1945 г. аз бях съдебен инспектор в Барселона — започна Флориан. — Тъкмо мислех да поискам да ме прехвърлят в Мадрид, когато ме назначиха да разследвам случая „Вело-Гранел“. В отдела вече от близо три години се занимаваха с Михаил Колвеник — чужденец, който не се радваше на особени симпатии от страна на управляващите… ала не бяха успели да докажат нищо. Моят предшественик се бе отказал от разследването. Фирмата „Вело-Гранел“ беше обградена със стена от адвокати и лабиринт от финансови дружества, където всичко се губеше като в мъгла. Моите началници ми пробутаха случая като уникална възможност да направя кариера. За такива случаи, казаха ми, човек получава офис в министерството, шофьор и работно време като на маркиз. Амбицията е безумно нещо…