Карлос Сафон - Марина

— Ако ти трябва нещо, почукай на стената. Аз съм в съседната стая.

За миг се спогледахме мълчаливо. След малко Марина отклони поглед.

— Лека нощ, Оскар — прошепна тя.

— Лека нощ.

Събудих се в стая, окъпана в светлина. Помещението гледаше на Изток и прозорецът показваше едно искрящо слънце, което се издигаше над града. Преди да стана от леглото, забелязах, че дрехите ми са изчезнали от стола, на който ги бях оставил снощи. Разбрах какво означаваше това и проклех тази любезна постъпка, убеден, че Марина нарочно бе прибягнала до нея. Под вратата се процеждаше аромат на топъл хляб и току-що сварено кафе. Оставил всяка надежда да запазя достойнството си, се приготвих да сляза в кухнята, пременен с нелепата нощница. Излязох в коридора и установих, че цялата къща е потопена в това вълшебно сияние. Чух гласовете на моите домакини, които бъбреха в кухнята. Въоръжих се със смелост и слязох по стълбите. Спрях се на прага и се покашлях. Марина, която тъкмо поднасяше кафе на Жерман, вдигна поглед.

— Добро утро, спяща красавице — рече тя.

Жерман се обърна и се изправи кавалерски, като се ръкува с мен и ми предложи стол.

— Добро утро, приятелю Оскар! — въодушевено възкликна той. — За нас е удоволствие да ни гостувате. Марина вече ми обясни как стоят нещата в интерната. Знайте, че можете да останете тук, колкото е нужно, като свой човек. Този дом е и ваш.

— Много благодаря…

Марина ми наля чаша кафе и посочи нощницата с лукава усмивка.

— Стои ти чудесно.

— Да бе, направо дивна гледка. Къде са ми дрехите?

— Почистих ги малко и сега се сушат.

Баща й ми подаде поднос с кроасани, току-що донесени от сладкарница „Фош“. Устата ми се наля със слюнка.

— Вземете си от тези, Оскар — предложи Жерман. — Те са „Мерцедес-Бенц“ сред кроасаните. Да не мислите, че това е просто мармалад? Истински шедьовър!

Лакомо погълнах всичко, което сложиха пред мен, изгладнял като корабокрушенец. Жерман разсеяно прелистваше вестника. Изглеждаше в добро настроение и въпреки че вече бе приключил със закуската, не стана от масата, докато не се нахраних до насита и пред мен останаха само приборите. Тогава той погледна часовника си.

— Ще закъснееш за срещата със свещеника, татко — напомни му Марина.

Жерман кимна с известно отегчение.

— И аз не знам защо ли си правя труда… — рече той. — Оня мошеник хитрува безобразно.

— Това е от униформата — отвърна Марина. — Мисли си, че расото го оневинява…

Погледнах ги объркано — нямах и най-бегла представа за какво си говорят.

— Шах — поясни Марина. — Жерман и кюрето водят двубой от години.

— Послушайте ме, приятелю Оскар, никога не предизвиквайте йезуит на партия шах. А сега, ако ми разрешите… — каза Жерман, като се надигна от стола си.

— Ама разбира се. Успех!

Той си взе палтото, шапката и бастуна от абаносово дърво и пое към срещата с прелата стратег. Щом баща й излезе, Марина отиде в градината и се върна с дрехите ми.

— Съжалявам, но трябва да ти кажа, че Кафка спа върху тях.

Дрехите бяха сухи, но котешкото ухание нямаше да се махне дори и след пет изпирания.

— Тази сутрин, когато отидох да купя закуската, се обадих в дирекцията на полицията от бара на площада. Инспектор Виктор Флориан се е пенсионирал и живее във Валвидрера. Няма телефон, но ми дадоха адреса му.

— Ще се облека за минутка.

Гарата на въжената железница на Валвидрера се намираше на няколко пресечки от дома на Марина. С уверена крачка се озовахме там за десет минути и си купихме билети. Погледнат от перона в подножието на планината, квартал Валвидрера се очертаваше като балкон над града. Къщите сякаш бяха закачени за облаците с невидими нишки. Настанихме се в края на вагона и загледахме как Барселона се разгръща в нозете ни, докато железницата бавно лазеше нагоре.

— Сигурно е хубаво да имаш такава работа — казах. — Да си ватман на въжена железница. Да обслужваш асансьор към небето.

Марина ме изгледа скептично.

— Какво лошо има в това, което казах? — попитах аз.

— Нищо. Ако това е всичко, към което се стремиш…

— Не зная към какво се стремя. Не всички на тоя свят имат такива ясни стремежи като теб. Марина Блау, Нобелов лауреат за литература и пазителка на колекцията нощници на Бурбонската династия.

Марина доби такова сериозно изражение, че мигновено съжалих за забележката си.

— Който не знае къде отива, доникъде не стига — хладно рече тя.

Показах й билета си.

— Аз знам къде отивам.