Марина разгледа снимката, която й показвах. Беше черно-бяла и приковаваше вниманието с онази рядка чистота, която притежават само старите студийни портрети. На нея се виждаше някакъв човек, чийто череп бе жестоко деформиран, а гръбначният му стълб едва му позволяваше да се държи на крака. Той се подпираше на един млад мъж с бяла престилка, кръгли очила и малка вратовръзка, която добре се съчетаваше с грижливо подстриганите му мустаци — очевидно лекар. Докторът гледаше към обектива. Пациентът бе закрил очите си с ръка, сякаш се срамуваше от състоянието си. Зад тях се различаваше панелът на една съблекалня и нещо, което явно бе лекарски кабинет. На един ъгъл се виждаше открехната врата. От нея към описаната сцена плахо надничаше съвсем малко момиченце, което държеше кукла. Снимката напомняше най-вече документ от медицински архив.
— Гледай внимателно — настоях аз.
— Виждам само един нещастен човек…
— Не гледай него. Погледни зад него.
— Там има прозорец…
— А какво виждаш през прозореца?
Марина сбърчи чело.
— Разпозна ли го? — попитах, сочейки фигурата на един дракон, която украсяваше фасадата на сградата, издигаща се срещу помещението, където бе заснета фотографията.
— Виждала съм го някъде…
— И аз си помислих същото — потвърдих. — Тук, в Барселона. Намира се на Ла Рамбла, пред „Лисео“. Прегледах всичките фотографии в албума и тази е единствената, която е заснета в Барселона.
Извадих снимката от албума и я подадох на Марина. На гърба й с почти изтрити букви се четеше следното:
Фотографско ателие Марторел-Бора̀с — 1951
Копие — доктор Жоан Шели
Рамбла де лос Естудиантес, №46-48, 1 ет., Барселона
Марина ми я върна, свивайки рамене.
— Тази фотография е била заснета преди близо трийсет години, Оскар… Тя нищо не означава…
— Сутринта проверих в телефонния указател. Въпросният доктор Шели все още фигурира в него като живущ на Рамбла де лос Естудиантес, номер 46–48, първи етаж. Името ми звучеше познато. После се сетих как Сентис ми спомена, че доктор Шели бил първият човек, с когото Михаил Колвеник се сприятелил след пристигането си в Барселона…
Марина ми отправи внимателен поглед.
— И ти, за да ознаменуваш тази находка, не си се задоволил само да погледнеш в указателя…
— Обадих се на този номер — признах си аз. — Отговори ми дъщерята на доктор Шели, Мария. Казах й, че е изключително важно да разговаряме с баща й.
— Нима ти обърна внимание?
— Отначало не, но когато споменах името на Михаил Колвеник, веднага си смени тона. Баща й се съгласи да ни приеме.
— Кога?
Погледнах часовника си.
— След около четирийсет минути.
Взехме метрото до Пласа Каталуня. Вече се свечеряваше, когато се качихме по стълбите, които водят към началото на Лас Рамблас. Наближаваха коледните празници и градът бе накичен със светещи гирлянди. Уличните лампи рисуваха многоцветни видения по булеварда. Ята гълъби кръжаха сред будките за цветя и кафенетата, сред улични музиканти и кабаретни танцьорки, сред туристи и местни жители, полицаи и мошеници, граждани и призраци от други епохи. Жерман имаше право; в цял свят нямаше друга улица като тази.
Силуетът на Гран Театро дел Лисео се издигаше пред нас. Тази вечер имаше представление и диадемата от светлини на конзолните навеси на вратите бе запалена. От другата страна на булеварда разпознахме на ъгъла на една сграда зеления дракон от снимката, който съзерцаваше навалицата. Щом го видях, си помислих, че историята бе запазила олтарите и религиозните картички за Свети Георги, но на дракона му се бе паднал целият град Барселона за вечни времена.
Някогашният кабинет на доктор Жоан Шели заемаше първия етаж на едно старо здание с господарски вид и приглушено осветление. Прекосихме подобно на пещера фоайе, от което вито стълбище се изкачваше спираловидно нагоре. Стъпките ни глъхнеха в ехото на стълбището. Забелязах, че чукчетата по вратите бяха с формата на ангелски лица. Достойни за катедрала витражи ограждаха капандурата, превръщайки сградата в най-големия калейдоскоп на света. Първият етаж, както е било обичайно за сградите на времето, в действителност не беше първи, а трети. Отминахме партера и мецанина и стигнахме до вратата, върху която стара бронзова табелка известяваше: Д-р Жоан Шели. Погледнах часовника си. Оставаха две минути до уречения час, когато Марина позвъни на вратата.
Жената, която ни отвори, несъмнено бе слязла от някое религиозно изображение. Ефирна, непорочна и облъхната от някаква мистична аура. Кожата й беше снежнобяла, почти прозрачна, а очите — толкова светли, че почти нямаха цвят. Същински ангел без криле.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу