Карлос Сафон - Марина

Килим от окапала шума бе застлал паважа. Лепкави сенки се простираха край нас, докато си пробивахме път през бурените. Вятърът свиреше в гъсталака и ликът на Луната се усмихваше в пролуките между облаците. С падането на нощта бръшлянът, който покриваше оранжерията, ми заприлича на грива от змии. Заобиколихме постройката и намерихме задния вход. Пламъкът на една кибритена клечка разкри символа на Колвеник и „Вело-Гранел“, обрасъл с мъх. Преглътнах с мъка и се обърнах към Марина. Лицето й излъчваше мъртвешко сияние.

— Твоя беше идеята да се върнем тук… — рече тя.

Запалих фенера и червеникавата му светлина заля прага на оранжерията. Хвърлих един поглед, преди да вляза. На дневна светлина това място ми се бе видяло злокобно. Сега, през нощта, ми се стори като сцена от някакъв кошмар. Снопът лъчи разкриваше извити релефи сред останките. Вървях, следван от Марина, като осветявах напред с фенера. Влажният под скърцаше под нозете ни. До ушите ни достигна зловещото потракване, което издаваха дървените фигури, когато се допираха една до друга. Огледах савана от сенки в самото сърце на оранжерията. За миг се зачудих дали механизмът с окачените фигури бе останал издигнат или свален, когато си бяхме тръгнали от това място. Погледнах Марина и ми стана ясно, че и тя си мислеше същото.

— Някой е бил тук след нас… — рече тя, сочейки силуетите, които висяха на половината разстояние от тавана.

Море от крака се поклащаше там. Студена вълна плъзна по тила ми и аз осъзнах, че някой бе идвал в оранжерията, за да спусне фигурите по-ниско. Без да се суетя повече, отидох при писалището и подадох фенера на Марина.

— Какво търсим? — тихо попита тя.

Посочих й албума със старите фотографии. Взех го и го пъхнах в чантата, която носех на гърба си.

— Този албум не е наш, Оскар, не знам дали…

Не обърнах внимание на протестите й и коленичих, за да инспектирам съдържанието на чекмеджетата на писалището. Първото бе пълно с всевъзможни ръждясали инструменти, ножове, остриета и триони с похабени зъбци. Второто беше празно. Малки черни паяци тичаха по дъното му, търсейки убежище в цепнатините на дървото. Затворих го и си опитах късмета с третото чекмедже. То се оказа заключено.

— Какво става? — чух Марина да шепне разтревожено.

Взех един от ножовете от първото чекмедже и се опитах да насиля ключалката. Зад гърба ми Марина държеше фенера нависоко, наблюдавайки танцуващите сенки, които се плъзгаха по стените на оранжерията.

— Ще успееш ли скоро?

— Спокойно. Ще стане след минутка.

Напипах с ножа краищата на ключалката. Заех се да дълбая около контура й. Сухото, прогнило дърво лесно поддаваше на натиска ми и се цепеше с дрезгав пукот. Марина се наведе до мен и остави фенера на пода.

— Какъв е този шум? — попита тя изведнъж.

— Няма нищо, просто дървото на чекмеджето скърца…

Тя постави ръката си върху моите, за да ме накара да спра. За миг ни обгърна пълна тишина. Усетих забързания пулс на Марина върху ръката си. В този момент аз също долових звука — потракването на дървените кукли горе. Нещо се движеше между фигурите, закотвени в мрака. Напрегнах поглед — тъкмо навреме, за да зърна очертанията на нещо, което ми се видя като ръка, извиваща се с кръшни движения. Една от фигурите тъкмо се откачаше, плъзгайки се надолу като пепелянка. В същото време се раздвижиха и други силуети. Стиснах ножа с всички сили и се изправих разтреперан. В този миг някой или нещо дръпна фенера, оставен в краката ни. Сетне се шмугна зад един ъгъл и ние останахме потопени в пълен мрак. Именно тогава чухме онова свистене да се приближава към нас.

Сграбчих моята спътница за ръката и хукнахме към изхода. Докато се опитвахме да се доберем до него, механизмът с фигурите се спускаше бавно, ръце и нозе докосваха главите ни, пръсти се мъчеха да се вкопчат в дрехите ни. Усетих метални нокти на тила си. Чух Марина да крещи до мен, бутнах я пред себе си и се заех да я изтикам през този пъклен тунел от създания, които се спускаха от тъмата. Лунната светлина, която се процеждаше през пролуки в покрова от бръшлян, разкриваше гледката на разбити лица, стъклени очи и зъби от емайл.

С все сила размахах ножа насам-натам. Почувствах как раздра някакво твърдо тяло. Гъста течност напои пръстите ми. Отдръпнах ръката си; нещо теглеше Марина към сенките. Тя извика от ужас и аз успях да видя безокото лице с празни, черни очни кухини на дървената балерина, която бе обвила шията й с пръсти, остри като кинжали. Маска от мъртва кожа покриваше лицето й. Хвърлих се към маската с всички сили и я съборих на пода. Хванах здраво Марина и се втурнахме към вратата, докато обезглавената фигура на балерината се надигаше отново — кукла на невидими конци с нокти, които тракаха като ножици.