Карлос Сафон - Марина

— Е… — подхванах аз.

— Не забравяй да затопляш млякото, защото…

— Знам, знам, Кафка мрази студено мляко, особено след като е извършил престъпление. Не котарак, а истински баровец.

Началник-гарата се готвеше да даде старт с червеното си флагче. Марина въздъхна.

— Жерман се гордее с теб — рече тя.

— Няма защо.

— Ще ни липсваш.

— Само така си мислиш. Хайде, тръгвай.

Изведнъж тя се наведе и устните й леко докоснаха моите. Докато се усетя, вече се беше качила във вагона. Останах там, загледан след влака, който се отдалечаваше към настъпващата мъгла. Когато грохотът на машината заглъхна, поех към изхода. Вървейки, изведнъж се сетих, че така и не бях успял да разкажа на Марина за странното видение, на което бях станал свидетел в нейния дом в онази бурна нощ. С времето самият аз бях предпочел да го изтласкам от паметта си и някак си бях приел, че е било плод на въображението ми. Вече бях стигнал до голямото фоайе на гарата, когато един носач се приближи до мен донякъде забързано.

— Хей… Вземи, дадоха ми това нещо за теб.

И той ми протегна един плик за писма с цвят на охра.

— Сигурно е станала някаква грешка — рекох.

— Не, не. Онази госпожа ми каза да ти го предам — настоя носачът.

— Коя госпожа?

Той се обърна, за да посочи към портика, който водеше към Пасео Колон. Нишки мъгла метяха стъпалата на входа. Нямаше никого там. Носачът сви рамене и се отдалечи.

Озадачен, аз отидох до портика и излязох на улицата точно навреме, за да я разпозная. Дамата в черно, която двамата с Марина бяхме видели на гробището в Сариа, тъкмо се качваше в една допотопна карета с коне. За миг се обърна, за да ме погледне. Лицето й бе скрито под тъмен воал, подобен на паяжина от стомана. Секунда по-късно вратичката на каретата се захлопна и кочияшът, загърнат със сиво палто, което го покриваше изцяло, шибна конете. Каретата се понесе с възможно най-голяма бързина сред трафика на Пасео Колон в посока към Лас Рамблас 6 6 Ла Рамбла (или Лас Рамблас (исп.), Лес Рамблес (кат.)) — емблематична оживена улица в центъра на Барселона. Официално тя представлява серия от по-къси улици, оттук и мн.ч. Лас Рамблас. и скоро се изгуби от погледа ми.

От слисване съвсем бях забравил за плика, връчен ми от носача. Когато осъзнах, че все още го държа, го отворих. Вътре имаше една овехтяла визитна картичка. На нея се четеше следният адрес:

Михаил Колвеник

Улица „Принсеса“ 33, 4 ет., 2 ап.

Обърнах визитката. На гърба й печатарят бе възпроизвел онзи символ, с който бяха означени безименният гроб и изоставената оранжерия. Черна пеперуда с разтворени криле.

На път към улица „Принсеса“ усетих, че съм гладен като вълк, и спрях да си купя една паста от хлебарницата пред базиликата „Санта Мария дел Мар“. Уханието на козунак се носеше под звъна на камбаните. Улица „Принсеса“ се изкачваше през старата част на града като тясна, сенчеста просека. Вървях покрай отколешни дворци и сгради, които изглеждаха по-древни и от самия град. На една фасада едва се четеше неясният номер 33. Влязох във фоайето на сградата, което напомняше закритата галерия на стар параклис. Ръждясали пощенски кутии тъмнееха на стената от напукани емайлирани плочки. Напразно търсех името на Михаил Колвеник сред тях, когато чух тежко дишане зад гърба си.

Обърнах се чевръсто и видях съсухреното като пергамент лице на една старица, седнала в портиерската будка. Приличаше на восъчна фигура, облечена като вдовица. Сноп светлина погали лицето й. Очите й бяха бели като мрамор — без зеници. Беше сляпа.

— Кого търсите? — попита портиерката с пресеклив глас.

— Михаил Колвеник, госпожо.

Белите, празни очи примигнаха няколко пъти. Старицата поклати глава.

— Дадоха ми този адрес — настоях аз. — Михаил Колвеник. Четвърти етаж, апартамент номер две…

Тя повторно поклати глава и пак се върна към предишното си неподвижно състояние. В този миг забелязах нещо да се движи по масата в будката. Един черен паяк пълзеше по сбръчканите ръце на портиерката. Белите й очи се взираха в пустотата. Предпазливо се промъкнах към стълбите.

На това стълбище никой не бе сменял електрическа крушка поне от трийсет години насам. Стъпалата бяха изтъркани и хлъзгави. Площадките на етажите напомняха тъмни, притихнали кладенци. От една капандура на тавана долиташе трепкава, несигурна светлина. Случайно попаднал гълъб пърхаше в горната част на стълбището. Вратата на апартамента на четвъртия етаж бе от дялано дърво, а бравата й сякаш бе взета от някоя железница. Позвъних два пъти и чух как ехото на звънеца заглъхна във вътрешността на жилището. Почаках няколко минути. Позвъних отново. Изминаха още две минути. Започнах да си мисля, че съм проникнал в гробница. Една от стотиците призрачни сгради, чиято магия се усеща в старата част на Барселона.