Карлос Сафон - Марина

Голямото сърце на Ким Салват завинаги спряло да бие на шестнайсети юли 1938 г. Някои твърдели, че за това бил виновен разгулният му живот. Ала Жерман бил убеден, че всъщност ужасите на войната убили вярата и охотата за живот у неговия наставник.

— И хиляда години да бях рисувал — промълвил Салват на смъртния си одър, — пак нямаше да променя ни на йота скотщината, невежеството и безумието на хората. Красотата е един лек полъх срещу урагана на действителността, Жерман. Моето изкуство е безсмислено. То не служи за нищо…

Безбройните му любовници, кредитори, приятели и колеги, десетките хора, на които бил помагал напълно безкористно, го оплакали на погребението му. Те знаели, че в тоя ден една светлинка е угаснала в света, и че занапред всички щели да се чувстват по-самотни и по-празни.

Салват оставил на Жерман една съвсем скромна сума пари и ателието си. Според заръката той трябвало да разпредели останалото (което не било много, защото Салват харчел повече, отколкото печелел, и то още преди да го спечели) между възлюбените и приятелите на покойника. Нотариусът, който отговарял за завещанието, връчил на Жерман едно писмо — Салват му го бил поверил, предчувствайки близкия си край. Писмото трябвало да бъде отворено след смъртта му.

Със сълзи на очи и разбито сърце, младежът цяла нощ бродил безцелно из града. Зората го заварила на вълнолома на пристанището и именно там, под първите лъчи на деня, той прочел последните слова, които Ким Салват бил запазил за него.

Скъпи Жерман,

Не ти казах това приживе, защото смятах, че трябва да изчакам подходящия момент. Ала се боя, че когато той настъпи, аз вече няма да съм тук.

Ето какво трябва да ти кажа: никога не съм познавал по-талантлив художник от теб, Жерман. Ти още не знаеш това, нито пък можеш да го разбереш, но дарбата е в теб и моята едничка заслуга бе, че я забелязах. Без да усетиш, аз научих повече от теб, отколкото ти от мен. Щеше ми се да бе имал такъв учител, какъвто заслужаваш, някой, който би насочвал дарованието ти по-добре от тоя беден чирак. Светлината говори у теб, Жерман. Ние, останалите, само слушаме. Никога не го забравяй. Оттук нататък твоят учител завинаги ще бъде твой ученик и най-добър приятел.

Една седмица по-късно Жерман отпътувал за Париж, за да избяга от непоносимите спомени. Бил получил предложение за работа като преподавател в едно художествено училище. През следващите десет години кракът му нямало да стъпи отново в Барселона.

В Париж той си спечелил репутация на донякъде престижен портретист и открил една страст, която никога нямало да го напусне — операта. Картините му започнали да се продават добре и един търговец, който го познавал още от годините, прекарани със Салват, решил да стане негов менажер. В добавка към преподавателската заплата, от творбите си получавал достатъчно, за да си позволи непретенциозен, но достоен живот. С някои нагаждания на бюджета и с помощта на ректора на училището, който познавал половин Париж, Жерман успял да си запази място в операта за целия сезон. Не особено разкошно — на шестия ред в амфитеатъра и малко вляво. От тази позиция двайсет процента от сцената не се виждали, но музиката се леела все така великолепна, нехаейки за цената на местата и ложите.

Там я видял за пръв път. Сякаш била излязла от някое платно на Салват, но дори и красотата й бледнеела пред гласа й. Казвала се Кирстен Ауерман и била на деветнайсет години; програмата я обявявала за една от младите надежди на световното оперно изкуство. Същата вечер я представили на приема, който трупата организирала след представлението. Жерман се вмъкнал там, твърдейки, че е музикалният критик на „Льо Монд“. Когато се ръкувал с нея, той просто занемял.

— За критик говорите твърде малко и с доста силен акцент — пошегувала се тя.

Същия миг Жерман решил, че ще се ожени за тази жена, та дори това да бъдело последното нещо, което щял да направи в живота си. Искало му се да призове на помощ цялото изкуство на съблазняването, с което бил виждал Салват да си служи през годините. Ала Салват бил единствен и неподражаем. Така Жерман подхванал една дълга игра на котка и мишка, която щяла да се проточи шест години и да завърши в малък параклис в Нормандия, в един летен следобед през 1946 г. В деня на венчавката им призракът на войната все още можел да се долови във въздуха като смрадта от скрит леш.

Не след дълго Кирстен и Жерман се завърнали в Барселона и се установили в Сариа. В отсъствието на собственика жилището се било превърнало в призрачен музей. Ала сиянието на Кирстен и триседмичното почистване сложили край на това.