Карлос Сафон - Марина

Най-доброто, което можах да измисля, бе да седна да чакам завръщането на Жерман и Марина. Идеята да изляза навън не бе особено изкусителна. Бурята беше най-малката беда. Отпуснах се в едно голямо кресло. Трополенето на дъжда и слабата светлина, която трепкаше в големия салон, постепенно взеха да ме приспиват. В някакъв момент чух как ключалката на главната врата изщрака и в коридора се разнесоха стъпки. Събудих се от моя унес и сърцето ми прескочи. Гласове, които се приближаваха по коридора. Сияние на свещ. Кафка изтича към светлината в мига, когато Жерман и дъщеря му влязоха в помещението. Марина ме прониза с леден поглед.

— Какво правиш тук, Оскар?

Замънках някакви безсмислени фрази. Баща й се усмихна приветливо и ме огледа с любопитство.

— За Бога, Оскар! Та вие сте вир-вода! Марина, донеси му чисти кърпи… Елате, Оскар, сега ще запалим огън, че навън е такова кучешко време…

Настаних се пред камината с чаша горещ бульон, който Марина ми бе приготвила. Обясних неловко причината за присъствието си, без да споменавам за силуета на прозореца и онази зловеща смрад. Жерман прие обясненията ми на драго сърце и не изглеждаше ни най-малко раздразнен от моето нахлуване в дома, дори напротив. За Марина далеч не можеше да се каже същото. Погледът й просто ме изгаряше. Уплаших се, че глупавите ми приумици да се вмъквам в къщата й сякаш по навик завинаги са сложили край на приятелството ни. През онзи половин час, който прекарахме, седнали пред огъня, тя изобщо не продума. Когато Жерман се извини и ми пожела „лека нощ“, заподозрях, че моята бивша приятелка ще ме изхвърли с ритници и ще ми нареди да не се вясвам повече в дома й.

„Ето, краят се задава“, помислих си. Целувката на смъртта. Марина ми отправи тънка, саркастична усмивка.

— Изглеждаш като мокра кокошка — рече тя.

— Благодаря — отвърнах, очаквайки нещо по-лошо.

— Ще ми кажеш ли какво, по дяволите, търсиш тук?

Очите й искряха на светлината на огъня. Изсърбах остатъка от бульона и сведох поглед.

— Честно казано, не знам… — отвърнах. — Предполагам, че… Ами знам ли…

Плачевният ми вид несъмнено ми помогна, защото Марина се приближи и ме потупа по ръката.

— Погледни ме — нареди тя.

Така и направих. Тя ме наблюдаваше със смесица от съчувствие и благосклонност.

— Не ти се сърдя, чуваш ли? Просто се изненадах да те видя тук ей така, без предупреждение. Всеки понеделник придружавам Жерман, когато отива на лекар в болницата „Сан Пабло“ — затова бяхме излезли. Това не е подходящ ден за гостуване.

Почувствах се засрамен.

— Няма да се повтори повече — обещах аз.

Канех се да разкажа на Марина за странното явление, което ми се струваше, че съм видял, когато тя се засмя лукаво и се наведе, за да ме целуне по бузата. Допирът на устните й бе достатъчен, за да изсъхнат мигновено мокрите ми дрехи. Загубих ума и дума. Марина забеляза, че се опитвам да кажа нещо, но съм си глътнал езика.

— Какво? — попита тя.

Изгледах я мълчаливо и поклатих глава.

— Нищо.

Повдигна вежда, сякаш не ми вярваше особено, но не настоя повече.

— Още малко бульон? — попита тя, като се надигна от мястото си.

— Благодаря.

Марина взе купичката ми и се отправи към кухнята, за да я напълни отново.

Аз останах да седя при камината, очарован от портретите на дамата по стените. Когато се върна, Марина проследи погледа ми.

— Жената, която е нарисувана на всички тези портрети… — подех аз.

— … е моята майка — довърши тя.

Усетих, че навлизам в деликатна тема.

— Никога не съм виждал такива картини. Те са сякаш… фотографии на душата.

Марина кимна безмълвно.

— Сигурно ги е рисувал някой прочут художник — продължих. — Но никога не съм виждал другаде нещо подобно.

Тя се позабави, преди да ми отговори.

— Няма и да видиш. От почти шестнайсет години насам авторът не е нарисувал ни една картина. Тази серия портрети са последните му творби.

— Щом е могъл да изобрази майка ти по този начин, навярно и е познавал много добре — отбелязах аз.

Марина ми отправи продължителен поглед. Почувствах, че това бе същият поглед, уловен завинаги в картините.

— По-добре от всеки друг — отвърна тя. — Бил е женен за нея.

Същата нощ, докато седяхме заедно пред огъня, Марина ми разказа историята на Жерман и имението в Сариа.

Жерман Блау се родил в лоното на заможна фамилия, която принадлежала към процъфтяващата каталонска буржоазия на своето време. Всичко си имала династията Блау — и ложа в операта „Лисео“, и индустриална колония на брега на река Сегре; даже и светски скандали не й липсвали. Според мълвата малкият Жерман не бил син на големия патриарх на фамилията Блау, а плод на извънбрачната любов на съпругата му Диана и един колоритен индивид на име Ким Салват. Последният бил развратник, портретист и професионален сатир — в изброения порядък. Скандализирал людете с добро име, като същевременно увековечавал личицата им в маслени платна срещу астрономически цени. Каквато и да била истината, Жерман с положителност не приличал на никой член от фамилията — нито физически, нито по характер. Интересували го само рисуването, живописта — нещо, което изглеждало подозрително на всички. И най-вече на титулувания му баща.