Карлос Сафон - Марина

— Идеализмът на младостта… — промълви той. — Разбирам, разбирам. На вашата възраст и аз четях Бакунин. Това е като дребната шарка; докато не мине от само себе си…

Хвърлих убийствен поглед на Марина, която се облизваше като котка. Тя ми смигна и сведе очи. Жерман ме наблюдаваше с доброжелателно любопитство. Отвърнах на учтивостта му, като наведох глава и поднесох лъжицата към устните си. Така поне не ми се налагаше да говоря и нямаше опасност да се изложа. Хранехме се мълчаливо. Скоро забелязах, че Жерман, който седеше срещу мен, взе да се унася в дрямка. Когато лъжицата най-сетне се изплъзна от пръстите му, Марина се надигна и без да каже дума, разхлаби копринената му вратовръзка. Жерман въздъхна. Едната му ръка леко трепереше. Марина хвана баща си под ръка и му помогна да се изправи. Той кимна унило и ми се усмихна едва-едва, почти засрамен. Стори ми се, че само за миг е остарял с петнайсет години.

— Ще ме извините, Оскар — рече той със слаб глас. — Възрастта си казва думата…

Аз се надигнах на свой ред и с поглед предложих на Марина помощта си. Тя я отклони и ме помоли да остана в стаята. Видях ги да напускат помещението, като баща й се подпираше на нея.

— Беше удоволствие, Оскар… — мълвеше умореният глас на Жерман, чезнейки в сенчестия коридор. — Пак заповядайте, пак заповядайте…

Чух как стъпките им заглъхнаха във вътрешността на жилището и под светлината на свещите почти половин час чаках Марина да се върне. Атмосферата на тази къща взе да се просмуква в мен. Когато се убедих, че Марина няма да се появи отново, започнах да се безпокоя. Поколебах се дали да не отида да я потърся, но ми се стори некрасиво да се вмъквам в стаите без покана. Мислех да оставя бележка, но нямаше с какво да я напиша. Вече се свечеряваше и най-доброто решение бе да си тръгна. Щях да се отбия на следващия ден след училище, за да проверя дали всичко е наред. С изненада осъзнах, че едва от половин час бях лишен от присъствието на Марина, а умът ми вече търсеше предлози, за да дойда пак. Отправих се към задната кухненска врата и прекосих цялата градина до оградата. Небето гаснеше над града с прелитащи облаци.

Закрачих бавно към интерната, а случките от изминалия ден преминаваха през съзнанието ми. Докато се качвах по стълбите към моята стая на четвъртия етаж, вече бях убеден, че това бе най-странният ден в живота ми. Ала ако беше възможно да си купя билет за повторението му, щях да го сторя, без да се двоумя.

През нощта сънувах, че съм уловен във вътрешността на грамаден калейдоскоп. Въртеше го някаква дяволска твар, от която не виждах нищо друго освен огромното й око през лещата. Светът се разпадаше в лабиринти от оптически илюзии, които се рееха край мен. Насекоми. Черни пеперуди. Събудих се рязко с усещането, че във вените ми тече вряло кафе. Това трескаво състояние не ме напусна през целия ден. В училище понеделнишките часове прелитаха като влакове, които не спираха на моята гара. Хота Ефе веднага забеляза, че с мен става нещо.

— Обикновено се рееш някъде в облаците — отсъди той, — но днес направо си напуснал земната атмосфера. Да не си болен?

Успокоих го с вял жест. Погледнах часовника над черната дъска на класната стая. Показваше три и половина. До края на занятията оставаха почти два часа. Цяла вечност. Навън дъждът потропваше по стъклата.

Когато звънецът удари, аз се изнесох с възможно най-голяма бързина, като оставих Хота Ефе напразно да ме чака за нашата обичайна разходка в реалния свят. Прекосих вечните коридори и излязох. Градините и фонтаните при входа тъмнееха под завесата на проливния дъжд. Не носех чадър, нямах и качулка. Небето бе като оловна плоча. Лампите светеха като кибритени клечки.

Затичах се. Заобикалях локвите, избягвах преливащите водостоци и така стигнах до изхода от двора на интерната. По улицата като от пробита вена се спускаха поточета от дъжд. Измокрен до кости, хукнах по тесните, смълчани улици. Водата шуртеше с грохот в канавките край мен. Целият град сякаш бе потънал в някакъв черен океан. Трябваха ми десет минути, за да стигна до оградата на дома на Марина и Жерман. През това време дрехите и обувките ми вече бяха безнадеждно прогизнали. Здрачът се спускаше на хоризонта като завеса от сивкав мрамор. Като че ли чух някакъв пукот зад гърба си, в началото на уличката. Обърнах се сепнат. За миг изпитах усещането, че някой ме е проследил. Ала там нямаше никого, само дъждът обстрелваше локвите по пътя.