Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Имахме нужда от нея, нужда тя да бъде там, сред нас, необходима и дребничка като костилка на плод.

Както сте се досетили, всички бяха по малко влюбени в нея, а аз — много.

Поради страх от отказ, не признавах своето обожание, задоволявах се с пламенни погледи и продължително докосване на ръцете. Често изпусках огромна въздишка, загледан в нея, и по искрицата, която се появяваше в зениците й, усещах, че е разбрала посланието.

Един от другарите не споделяше моята дискретност.

Тя ми го каза една вечер, когато я изпращах до началото на нейната уличка, подхвърли го с половин уста, като най-обикновена новина:

— Башир ми предложи да се оженим.

Вцепених се насред шосето и креснах:

— Кога?

Тя сви рамене, изненадана от реакцията ми, и се замисли:

— Миналия петък в единайсет и трийсет сутринта. Освен ако не е било в единайсет и трийсет и една, до и трийсет и две… Или в единайсет и трийсет и три… Искаш ли да го помоля да уточни?

Наведох объркан глава.

— Защо ми казваш това?

— Прав си — отвърна тя — защо ли?

Усмихна ми се. Обърнах се и добавих, а брадичката ми трепереше:

— Какво ще направиш?

— Ти как мислиш?

Вътрешно кипях. На всеки от въпросите ми тя противопоставяше нов въпрос, защото искаше да се разкрия. Това е прекалено силно по отношение на влюбено момче. Почти жестоко е.

— Нямаш търпение да се омъжиш, така ли, Лейла?

— Защо? Имаш някакво решение ли?

Започвах да схващам стратегията й, но не успявах да убедя себе си, че тя чак ми подава ръка, и обвинявах себе си, че храня илюзии.

— Кога ще му дадеш отговор?

— Със сигурност някой петък в единайсет и половина сутринта. Това е чудесно време за такива неща, нали?

Направих се, че съм се захласнал в съзерцание на един облак над високо поставен портрет на Саддам Хюсейн, върху който бяха кацнали три черни птици.

— И какъв ще бъде твоят отговор?

— Зависи, Саад.

— От какво?

— От размислите ми. И от различни елементи, които ще ми помогнат да се реша.

— Така ли?

— Да. Например, зависи от теб.

— От мен ли?

— От теб. Какво мислиш за това?

— За Башир ли? Тъпанар!

Тя се усмихна щастливо.

— Башир, един от най-добрите ти приятели — тъпанар?

— Завършен тъпанар!

— И откога?

— От миналия петък в единайсет и трийсет или единайсет и трийсет и една, може и трийсет и две… източниците не са единодушни.

Тя се разсмя искрено. Харесваше й. Никога не бях стигал толкова далеч в признаването на чувствата си. Проявих упорство по свой си начин:

— Тоя Башир е толкова нагъл! Лукавата лисица признава своето увлечение тихичко, зад гърба ни и без предупреждение.

— Защо? Картичка ли трябваше да ви изпрати?

— Той знае, че мнозина от нас… са…

— Са?

— Като него… влюбени в теб.

Тя потръпна.

— Не е лоялно — натъртих. — Той ни изпреварва.

— Нас?

— Нас.

Толкова ми беше горещо, че за малко да припадна. Знаех какво трябва да кажа, а бях неспособен. Нищо не можех да сторя. Не излизаше и това си е.

Тя изчака, а след това осъзна, че няма да успея да разчупя своята резервираност.

— Ами ти, Саад, какво е необходимо, за да се осмелиш да признаеш любовта си на една жена.

— Война!

Бях изкрещял това, без да се замисля.

Тя отметна шия назад и вдъхна лазура с облекчение.

— Прекрасно, войната няма да се бави много. Лека нощ, Саад.

— Лека нощ, Лейла.

Тази нощ не успях да заспя, както и тя, което на другия ден ми потвърдиха моравите й клепачи.

След това не сме си бъбрили повече, отколкото по време на изминалите месеци, за сметка на това сега между нас съществуваше една тайна, от която мълчанието натежаваше от желания и богато бъдеще, изопнато като тетива на арбалет, преди стрелата да полети, и ние споделяхме най-пълното с обещания мълчание.

Чрез гласа на президента Буш САЩ се показваха заплашителни. Дори Саддам Хюсейн бе забелязал опасността, защото, за да избегне или да отложи сблъсъка, бе пуснал на наша земя експерти от Обединените нации, които да проверят дали Ирак не разполага с ядрено оръжие.

В края на проверката си те съставиха доклад. Буш не повярва на отрицателното заключение. Ние също. Бяхме убедени, че Саддам разполага с най-върховното оръжие, ако не — за какво бяха всичките ни страдания? Единственото оправдание на тази силна власт, която тежеше върху нас и която бе избила част от населението, бе именно да бъде силна, най-силната. Споглеждахме се съучастнически помежду си — разбира се, че Саддам разполага с бомбата, нека да я крие!