Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Прихнахме да се смеем, защото по време на диктатура хората много се смеят, понеже смехът е животоспасяващ инструмент.

Баща ми продължи с изорано от бръчки чело:

— Ето какво унищожи той в тази страна: доверието. Тъй като не се доверява никому, наложи едно общество, което да прилича на него, общност, в която всеки го е страх, в която всеки се бои от предателство, в която всеки гражданин надзирава себе си, като надзирава своите съседи, в което ближният ти остава чужденец за теб, предател, доносник, възможен враг. Този параноик ни зарази и сега Ирак е по-болен и от него. Но ако това престане, дали ще се излекуваме?

Сянката на войната лягаше върху страната.

Откакто ислямските терористи бяха нападнали САЩ и бяха разбили на прах двете кули с трите им хиляди обитатели, ние с очи, вдигнати към небето, брояхме дните до атаката на американската армия. Разбира се, иракчаните нямаха пряка връзка с рухването на кулите в Ню Йорк през септември 2001 година, но усещахме, че скандалът е въоръжил десницата на президента Буш и че след Афганистан ще се насочи към нас.

Противно на приятелите си, аз исках това.

Противно на моите приятели, виждах възможни освободители в морските пехотинци, които щяха да дебаркират.

Противно на приятелите си, никога не бях хранил отвращение към Щатите, бащината ми библиотека, нашата „джобна Вавилонска кула“ ме бе предпазила от това да развия подобна неприязън.

По време на нелегалните ни събрания в задната стаичка на „Насладите“ аз си мълчах, знаех, че никой от студентите няма да ме разбере, защото не бяха имали късмета да се възползват от разнообразни четива. Макар и да искаха да премахнат Саддам Хюсейн, омразата им към САЩ формираше основна част от политическата им култура, частта на противопоставянето.

Защото тиранинът бе развил една печеливша хитрина: след идването си на върха бе оставил една-единствена идеология да се развива на воля — антиамериканизма, тази омраза той по-скоро насърчаваше, отколкото наказваше, и накрая бе изоставил контрола над нея, това бе кокал, подхвърлен на народа, който той да си глозга на воля. От време на време, ако това помагаше на целите му, диктаторът убеждаваше иракчаните, че споделя тяхната злоба, по едно време си послужи с антиамериканизма срещу Иран, от време на време срещу Арабските емирства и непрекъснато срещу Израел, а сега, когато Буш ги застрашаваше, него и ядрената му програма, Саддам използваше това отвращение, за да обърка сключените съюзи и да се легитимира отново пред нас, като по този начин се оказваше, че най-големите му противници имат общ враг с него.

В университета една-единствена особа бе забелязала или по-скоро усетила позицията зад мълчанието ми. Въвлечена в момчешката компания, тя лесно се бе вписала в нашата група, и когато не ходеше на лекции по право, идваше в кафето, където с часове преправяхме цивилизациите.

Беше жена, която пушеше със сладострастие.

Който е виждал как Лейла плъзва цигара между пръстите си, как я помирисва с рязко движение под потрепващите ноздри, как доближава запалката до тютюна с блеснали очи, вдървен тил, лице, разкъсвано от очакването, и издути устни, които сякаш казваха: „Ще видиш, красавице, как ще заухаеш, щом те запаля“, знае какво означава среща с насладата. Искри. Пращене. Дори хартията стенеше от удоволствие. След това Лейла поднасяше цигарата до устните си, поемаше силно дъх като музикантка, притваряше клепачи, отмяташе глава и човек оставаше с чувството, че цигарата прониква в нея, заради една контракция и няколко спазми — гърдите й се повдигаха, раменете се отдаваха на канапето, коленете се разтваряха — човек усещаше как цялото й тяло вика дима, приема го, пие го и се оставя да бъде обладано. Когато отново отвореше помътен поглед, приличаше на любимка от харема, която се отърсва, разтреперана и смаяна, с поаленели бузи, от любовна нощ със султана, за миг дори човек би казал, че се страхува, да не би да не е успяла да се облече. След това ръката, която държеше цигарата, се приближаваше до устата, устните й привличаха предмета, обхващаха го и пушекът излизаше от гърлото, от ноздрите, гъвкав, ленив, в бавен въртеж, великолепно бял в контраст с тъмната кожа, от която се издигаше.

В продължение на часове Лейла вдъхваше и издъхваше, неспирно като вълните на океана върху плажа, и всеки път изглеждаше толкова приятно, колкото и първия.

На моменти сякаш откриваше, че сме там, и тогава съсредоточаваше разширените си зеници в нас, за да забележим, че въпреки авантюрата, която изживява с тази цигара, тя следи разговора, поддържа ни и й е хубаво сред нас. Почти не говореше, но мълчеше великолепно. Всеки дебнеше одобрение в черното й като сажда око, нито едно момче не се хвърляше да разсъждава без нейно съгласие, ако понякога измисляхме бляскави речи, то бе, за да я впечатлим, нейното мълчание звънтеше с повече интелект, отколкото нашите думи.