Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, звездни капки пот, какви ги вършиш?

— Бесен съм.

— Срещу какво е насочен гневът ти?

— Саддам Хюсейн.

— Млък. Ела с мен.

Той ме хвана за ръка и ме отведе в едно скривалище, обособено под къщата. Там открих съкровището на баща ми, книги, които няколко години по-рано го бяха накарали да махне от библиотеката и които, вместо да изпрати в министерството за унищожаване, бе запазил, подредени по рафтове в мазето ни и скрити зад стари килими.

Имаше всякакви забранени книги, едните, защото бяха кюрдски, другите, че противоречали на добрите нрави, трети бяха християнски; по доста нелеп начин произведенията, които се доближаваха до крайностите — религиозни проповеди или някой еротичен разказ, в очите на баасистката цензура прекрачваха една и съща червена черта, тази на провокацията, тъй че епископ Босюе и маркиз Дьо Сад бяха братя в немилостта, обречени да се пекат в ада като съседи по шиш. Хубавото на преследването на произведенията от страна на Партията бе, че трябваше толкова малко, за да бъде забранена една публикация, та баща ми бе смогнал да състави добра сбирка, в която се мъдреше най-доброто от европейската литература, френски есеисти, испански поети, руски романисти, немски философи, както и, на цели два рафта, криминалните романи на Агата Кристи, под претекст, че тъй като Ирак е бил под британско владичество, трябвало да се отървем също и от най-известната английска писателка.

Като ме посвещаваше в своята тайна, баща ми завършваше, или по-точно започваше моето възпитание. Горд със страната си, влюбен в богатата й хилядолетна история, той говореше за Навуходоносор сякаш се бяха срещали вчера, мразеше сегашния режим и съхранявайки тези книги, имаше усещането, че напук на Саддам Хюсейн, когото смяташе за узурпатор, съхранява иракската традиция, културата на ерудитите, която бе родила писмеността и се бе показала жадна за чужди култури. Наричаше нелегалната си библиотека „джобната ми Вавилонска кула“, до такава степен му се струваше, че тя повтаря в умален мащаб Вавилонската кула, където понякога отиваха любопитни от цял свят, поклонници, разговарящи на най-различни езици.

От този ден нататък придобих вкус към четенето или към свободата — което е едно и също — и запълних юношеството си с това да разпознавам идеологическото промиване на мозъка, което ни прилагаха в гимназията, и да се пазя от него, като се опитвах да мисля по различен начин и със собствената си глава.

Сестрите ми се омъжиха. По това време бях открил, че макар да се движех сред жени, не съм момиче. Защото на момичетата в главата им е само това — да се оженят, просто са обсебени от тази мисъл, представят си идеалния кандидат, а след като се появи годеник, подготвят церемонията, след сватбата те дори напускат семейния дом, да, да, до такава степен, за да се посветят на брака си; на брака, а не на съпруга, защото мъжът, както мъжкарите при животните, си има и други неща за вършене — работи, спори, събира се на чаша ментов чай с приятели, с които играят на зарове, домино, шах. Да, момичетата са си такива и сестрите ми не правеха изключение от обичаите.

„Семейството расте“, възкликваше майка ми и сълзи се стичаха по бузите й, защото това означаваше „къщата се опразва“. А нямаше представа до каква степен е права, тъй като дори не подозираше, че библиотеката, не, нашата „джобна Вавилонска кула“ също се опразва, тъй като баща ми, скромен чиновник, се изправяше срещу опасността и продаваше забранените книги, за да плати всяко сватбено празненство.

Вече си бях спечелил двама шуреи — Азиз и Рашид — три племеннички и племенник, когато през август 1990 година Саддам Хюсейн започна войната срещу Кувейт.

Военната операция не само се провали, ами по-големите ми сестри се покриха с черни воали, тъй като съпрузите им бяха паднали в битката. Останаха вдовици и се върнаха да живеят у дома, заедно с бебетата си. Баща ми продаде няколко мебели под претекст да се отвори малко място.

Тогава започна икономическата блокада. Като ответна мярка срещу агресивната политика на Саддам Хюсейн — осъдителна оценка, която споделях, и още как — Обединените нации решиха да поставят Ирак под ембарго.

Не знам дали угоените, шкембести и възмутени политици, които наложиха тази санкция, са си представили дори за миг онова, което ние, иракчаните, щяхме да изтърпим; съмнявам се и това е единственото им извинение. Замислено да накаже Саддам Хюсейн, ембаргото се стовари само върху нас, хората от народа. Динарът изгуби повече от хиляда пъти от своята стойност и излизахме на пазар с цели пачки стари банкноти, скрити в торби за смет или картонени куфари. Пък и какво ли да купим? Нямаше нищо за продаване. Мнозина граждани се върнаха да живеят по селата. Без ежемесечния пакет, раздаван от правителството — брашно, готварско олио, захар и чай, — щяхме да измрем от глад, благодарение на раздаваните помощи, само страдахме. В Багдад страхът растеше и се ширеше, вече не само страхът от Саддам Хюсейн, не, но ако човек все още притежаваше нещо ценно, което не бе продал, също и страхът, да не би да го оберат нощем; шофьорът на такси спеше в колата си с пистолет на хълбока зад заключената с катинар врата на гаража си, а семействата стояха на стража, за да не им откраднат торба ориз или щайга картофи. Но най-острият страх, онзи, който бродеше в подмолите на умовете ни, бе страхът да не се разболеем.