Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Според мен Господ бе конкурент на Саддам Хюсейн, негов пряк конкурент. Много общи точки и почти никаква разлика: на него също дължахме боязън и почит, към него възрастните също отправяха тихи молитви и гръмки благодарности, на него също не биваше да му се противопоставяме. Понякога се колебаех и се чудех, ако се наложеше да избирам, след кого да тръгна: след Бог или след Саддам Хюсейн. Само че в този двубой Господ не играеше на равни начала със Садам. Първо, защото малко се месеше в ежедневния живот, най-вече в Багдад… А и защото му трябваше повече време, за да си отмъсти, отколкото на Саддам… и премълчаваше, без да трепне, пред оскърбления, за които Саддам наказваше още преди да са изречени. Според мен, тази особеност бе характерна за Господ: не толкова кръвожаден, флегматичен и съвсем не злопаметен. Разсеян. Дори забраван… Даже се впуснах в тази хипотеза: щом Господ толкова забавя наказанията, дали е, защото е добър? Не бях сигурен, макар толкова трайно лекомислие да накланяше везните в негова полза. Имах Господ за любезен, поне повече от Саддам. Той държеше и коза на старостта, макар в моя кратък живот Саддам винаги да бе заемал и това място. И накрая, предпочитах Божиите хора пред хората на Саддам: от брадатите имами с виолетови клепки, които ни учеха да четем в Корана, а след това да четем Корана, лъхаше внимание, благина и човечност, несравними с поведението на баасистките грубияни, съмнителни чиновници, безмилостни генерали, свирепи съдии, бързодействащи полицаи, войници с лек спусък. Да, без никакво съмнение, Господ умееше да подбира хората си по-добре от Саддам. Всъщност самият Саддам изглежда почиташе Бога. Пред кого ли се прекланяше?

Далеч от Саддам, който ме ужасяваше, и от Господ, който ме интригуваше, семейството ми ми носеше сигурност и приключение: от една страна, изпитвах увереността, че съм обичан, от друга — четири сестри, една претрупана с работа майка и пълен с изненади баща поддържаха любопитството ми будно. Домът ни гърмеше от гоненици, смехове, песни, лъжливи заговори, истински прегръдки, викове, задушени с шеги, до такава степен нямахме пари, че всичко беше проблем, храната, излизанията навън, игрите, поканите, но ни доставяше удоволствие да се опълчваме на тези трудности и дори да преувеличаваме ограниченията, защото по много източен начин обожавахме да усложняваме онова, което, ако си бе останало простичко, щеше да ни бъде просто досадно. Външен наблюдател не би сгрешил, ако би определил порядките в семейство Саад като „истерични“, при условие че включи в това и истинското щастие, което истерията ни доставяше.

Баща ми допринасяше за разбиване на пух и прах на нашата организация с начина, по който говореше. Библиотекар, изтънчен читател, ерудит и мечтател, той бе заимствал от книгите манията да медитира в благороден стил; като арабските книжни плъхове, луди за поезия, и той предпочиташе да се среща с езика на една висота, където нощта се нарича „наметало от тъма, което се спуска над космоса“, хлябът „хрупкава венчавка между брашното и водата“, млякото „меда на преживните животни“, а кравешкото лайно „бисквитката на полята“. В същия стил той наричаше баща си „автора на дните ми“, съпругата си — нашата майка, „моят извор на плодовитост“, а издънките си — „плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, капки пот от звездите“. Когато стигнахме възрастта да можем да се движим, сестрите ми и аз започнахме да се държим като обикновени хлапещаци, а баща ни описваше направеното от нас с най-редки думи: ние „се подкрепяхме“, вместо да ядем; не пишкахме, а „поливахме прахта на друмищата“, когато изчезнехме в тоалетната, „отговаряхме на повика на природата“. Освен това цветистите му изречения не съставяха ясно послание и тъй като първите му засукани изрази срещаха единствено зяпналите от почуда уста на слушателите, особено в наше лице, лицето на неговото коляно, патриархът Саад в раздразнението си и кипнал от гняв пред толкова безпросветност, изгубваше търпение и веднага превеждаше мисълта си с най-груби думи, като разсъждаваше, че щом има пред себе си магарета, ще трябва да им говори като на такива. И така минаваше от „не ме засяга особено“ на „дреме ми на хурката“, от „престани да ме омайваш, хитро дяволче“ на „не ме будалкай, тъпчо!“ всъщност баща ми не познаваше обикновените думи, използваше само тези от двете крайности и живееше на двата най-отдалечени един от друг етажа на езика, благородния и простонародния, като прескачаше от единия на другия.