Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Точно това се случи с децата на сестрите ми. Дали изпадналите в шок от смъртта на съпрузите си майки не им даваха развалено мляко? Или пък излъчваха заразителна тъга и тревога? Децата им скачаха от инфекция на продължителна диария.

Всеки път ходех с майка ми и кърмачетата в диспансера. Първия път лекарят ни даде рецепта, която се оказа ненужна поради липса на съответното лекарство. Втория път отказа да лекува момиченцето, макар то да си изплюваше дробовете пред него, ако не му бутнехме пари под масата, и я спасихме благодарение на един сватбен накит, който майка ми заложи. Третия път ни заяви, че дори да му докараме с колички цялото злато на емирите, нямало да може да се добере до нужните лекарства, защото ги нямало в цялата страна — невинното дете почина. Четвъртия път лекарят стоеше сам, облакътен на прозореца в едно празно помещение, защото диспансерът бе изоставен и от колегите му, които бяха заминали в чужбина, и от медицинските сестри, които не успяваха да се придвижат до него с кола, очакваше пациент, който да поиска да купи стетоскопа му, за да нахрани и той семейството си. Момченцето също почина.

За няколко години най-голямата ми сестра бе изгубила съпруга си на война, а след това дъщерята и сина си заради ембаргото. Уморена, с изпито лице, помътняла кожа, сухи ръце и угаснал поглед, на двайсет и пет тя изглеждаше като старица.

Всеки иракчанин, преживял този период — вярно, че първи умираха бебетата, — може да потвърди на господата от Обединените нации, че ембаргото е най-добрият начин да се накаже вече нещастният народ и да се засилят позициите на неговите управници. Цимент за мъката! Бетон за укрепване на диктатурите! Преди ембаргото Правата на човека не бяха спазвани в Ирак, по време на десетте години на ембаргото беше същото, но към това се прибавяха и невъзможността да се изхраним, трудността да се лекуваме, разрастването на полиомиелита, увеличените кражби и развитието на корупцията. С отнемането на пълната власт на деспота и следователно на пълната му отговорност, ембаргото оневиняваше Саддам; ако някоя храна я нямаше, то беше заради ембаргото, ако някоя репарация закъснееше, то беше заради ембаргото, ако общественото строителство бе спряло, то бе заради ембаргото. Вместо да разклати положението на хищника ембаргото бе постигнало обратния ефект: Саддам Хюсейн отново се превръщаше в човека на провидението, единствената закрила на Ирак срещу омразните варвари. А сръчните политици, които осъдиха народа ни да страда още повече, ще остареят, сигурен съм в това, всеки в своята страна, заринати с почести и награди за хуманитарната си дейност, а сънят, на който ще се радват, никога няма да бъде смутен от спомена за ужасите, които предизвикаха и за които нищо не знаят.

През този период на няколко пъти замислях да замина за Европа или за Щатите, мислех за това отпуснато, без желание, почти лениво, както човек мисли за решение на математическа задача, защото бях забелязал, че семействата с някой член зад граница по-лесно се справяха с нищетата: два долара, пъхнати в писмо, можеха да подобрят нечия съдба. Бях го споделил с баща ми.

— Не смяташ ли, че ще успея повече някъде другаде?

— Да успееш в какво, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, капки пот от звездите?

— В кариерата. Адвокат или лекар, няма значение. Да взема да емигрирам?

— Синко, има два вида емигранти: онези, които тръгват с много багаж и другите, които тръгват с лекота. Към коя група си ти?

— Ами…

— Онези, които носят много багаж си мислят, че като се преместят ще оправят нещата, а в действителност нещата никога няма да се оправят за тях. Защо ли? Защото проблемът са самите те! Те разнасят проблема свят да види, но нито го решават, нито се изправят пред него. Тези емигранти се местят, но не се променят. Колкото и далеч да идат, те не могат да се отдалечат от себе си и ще провалят живота си толкова тържествено, колкото и тук. Това са лоши емигранти, хора, които тръгват с няколко тона товар от минало, със своите едва докоснати дилеми, отричани недостатъци и прикрити недоимъци.

— А другите?

— Те пътуват с лекота, защото са готови, гъвкави, приспособими, податливи на усъвършенстване. Те ще съумеят да се възползват от промяната на пейзажа. Точно те са добрите емигранти.

— Как човек да разбере дали е от добрите или от лошите?

— На твоята възраст, петнайсет години, е прекалено рано.

Не заговорих повече за това и спрях да мисля. Между уроците, които ставаха все по-редки — ако учителите не бяха избягали в Йордания, учехме без тетрадки и моливи, седнали на пода в класната стая, трийсет ученици с един учебник, — ходех да продавам листа тамян пред министерствата, за да донеса няколко динара вкъщи и се вълнувах от нещастията на страната си.