Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Спомням си, че една януарска събота, когато станахме много рано, за да отидем при един чичо, който живееше далеч, докато се бръснеше, баща ми ме попита:

— И тъй, синко, като богоподобния Одисей, и ти тръпнеш пред розовопръстата зора, нали?

— Моля, тате?

— Не ти ли замръзва задникът в пет сутринта?

Резултат: обожавах да бъда с татко, защото той винаги се изразяваше много образно.

Нямах усещането, че се подчинявам на майка си: толкова я обичах, че каквото и да решеше тя, аз все бях съгласен. Представлявахме един човек с две тела: нейните пожелания се превръщаха в мои желания, въздишките й можеха да изтекат като сълзи през моите очи, радостта й ми носеше екстаз.

Макар и изненадани от това необичайно разбирателство, сестрите ми го зачитаха. Тъй като бях единствено момче, а те чертаеха живота си в бъдеще до един-единствен мъжкар, оправдаваха с пола привилегированото ми положение и не проявяваха ревност, дори напротив, съперничеха си, за да спечелят моята благосклонност.

И така, човек може да разбере, че съм отраснал в Рая. Този прекрасен затворен свят, населен от предани жени, забавен баща, пътешестващ Господ и деспот, държан на почтено разстояние от стените на дома ни, бе убежище на моето щастие до единайсетгодишната ми възраст.

Ако детството се погажда с абсолютните господари, то юношеството ги вади от леговищата и ги мрази. Политическото ми съзнание поникна заедно с космите.

Вуйчо Нагиб, брат на майка ми, един ден бе арестуван от хората на Президента. Затворен, изтезаван веднъж, върнат в затвора, изтезаван втори път, захвърлен в някаква килия и изтощен от глад, пет седмици по-късно той бил изхвърлен на улицата, слаб, осакатял, окървавен, коруба с месо за уличните псета. За щастие някаква съседка го разпознала, разгонила кучетата и ни предупреди овреме.

У дома майка ми и сестрите ми нежно се грижеха за оздравяването на вуйчо, още повече, че бе изгубил едно око и едно ухо. Дни наред трескав, бълнуващ и сънуващ кошмари на приливи, Нагиб само стенеше, преди да успее отново да проговори. Разказа ни какво е преживял. Разказът му бе кратък: великаните го ругали, държали го жаден, без храна, като го биели часове наред, но спестявали обясненията в какво го обвиняват. „Предател!“, „Шпионин“, „Свиня, купена от Америка“, „Мръсник на заплата от Израел“, това били редките думи, които дочувал между шибането с колан, ритниците и ударите с палка с шипове. Обикновени обиди у нас. Нагиб се досетил, че го смятат за виновен, но виновен в какво? Той страдаше, защото умолявал мъчителите си да го ориентират, като им обещавал, че след това ще си признае всичко, да, всичко, само за да спре болката. Напразно! Нагиб ги разочаровал, това била единствената ясна мисъл, която осъзнал между пристъпите на болка: палачите му били разочаровани, че трябва да го изтезават.

Бил изхвърлен от затвора, без при освобождаването му да дадат повече обяснения, отколкото при ареста му.

Познавахме чичо Нагиб, който бродираше чехли, и знаехме, че нищо в него не можеше да предизвика подозрения, защото не беше нито кюрд, нито евреин, нито шиит, нито бе свързан с Израел, нито пък бе влюбен в Америка, а и нямаше никакви връзки с Иран. Беше виновен единствено, че е заподозрян.

От този момент всички ние ставахме заподозрени…

Всъщност мъченичеството на вуйчо Нагиб не беше ли част от преднамерен, архитектурен, систематичен опит да се наложи царство на терора? В очите на бъзливия Президент всички иракчани бяха подозрителни, да, подозрителни! „Ако съзаклятничите срещу Саддам, ние, хората на Саддам, все някога ще научим. Няма значение, че някой път може да сбъркаме, по-добре да убием един невинен, отколкото да оставим да благоденства един виновен. Сговорчивите са добре дошли. Остава само да се снишавате в покорство и мълчание.“

На единайсет измервах неправдата, която изживяваше моята страна, започнах да я усещам и бунтът си проправи място в гърдите ми, които възмъжаваха. Тогава реших, че аз, за разлика от вуйчо Нагиб, ще дам на хората на Президента основателни причини да ме подозират, и че ако някой ден ме хванат, ако ме пекат с електрически жици, ако натискат главата ми във вана, докато се удавя, няма да ме измъчват напразно, толкова активно ще съм се борил срещу тях.

Един четвъртък баща ми мина покрай стаята ми и ме видя как блъскам с юмруци по стените, естествено, наранявах повече собствените си кокалчета, отколкото зидовете, тъй като борбата ми объркваше враговете, но не можех да спра да удрям.