Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

Беше декемврийска вечер в Националната библиотека.

Цял ден се бях ровил във фишове, бях отбелязвал, водил бях бележки, бях търсил под повърхността, бях спорил, анализирал и размишлявал, та сега грохнал, с похабени очи и натежала ръка оставих перото и избутах стола.

Наоколо — сякаш скършени над бюрата тела, лъснали под лампите голи глави и дълги стени със затворени, неми, непроницаеми книги.

Голямата зала бе застинала в блатно мълчание като в зеленикаво течно лепило. Нищо не помръдваше. Стелеше се мирис на чист прах като този, който вдигаме всяка сутрин.

„Сънувам… това вече не е животът… Оставил съм се да ме заковат в една зрителна измама…“

За първи път изпитах озлобление към своята работа. Гледах купищата мои папки като далечни, чужди вещи, същите тези папки, над които от години ме превиваше работата ми на ерудит и не много ясните ми търсения в областта на средновековната лингвистика, от които не се интересуваше никой, дори и аз.

Сянка се плъзна най-горе, покрай тъмните стъкла на тавана.

Огледах се.

Голите глави мислеха. Ако не бяха очите им, които понякога помръдваха през торбичките от кожа или през очилата с рогови рамки, човек можеше да се усъмни дали все още са живи. Те четяха и както неподвижно застиналият гущер смила насекомото, така те поглъщаха знания и се пропиваха с паметта на света, придържайки се към най-същественото. Колко досадна е вечността, докато прекосява времето…

Тогава станах.

Огледах голите глави. Ах, ах, те дори не подозираха!…

Без да крия сардоничната си усмивка, се гмурнах в подземните помещения, където стояха каталозите.

Току-що бях решил да наруша закона: щях да прочета нещо ненужно! Ей така. Безпричинно. Щях да престъпя правилата на изследователя, да се помотая, да почета за удоволствие… С една дума — престъпление!

Бродех между редиците със затворени очи, отварях чекмеджета наслуки и опипом вадех по някой фиш. Отбелязвах само сигнатурите и давах заявка.

Заех мястото си в костницата на Голямата зала и през десетте минути, в които чаках, се смях сам, изпълнен с вътрешна радост.

В крайна сметка момчето от залата ми донесе стара книга в червена кожа и виолетов ръб на листите. Беше „Патриотичен дневник“, произведение на някой си Фюстел де Улиер, публикувано през 1798-а, ин кварто, при Нисефор Салвен, книжар.

Какво щастие! Произведението ми беше напълно непознато.

Продължих да се отдавам на случайността, отворих просто някъде, и в горната част на 96 страница открих следната статия:

Егоизъм (философско понятие) : егоист наричаме човек, който смята, че в целия свят съществува само той, а всичко останало е сън.

За голям срам на човешкия ум, в началото на този век в Париж имало мъж, който обвързал името си с този абсурд, някой си Гаспар Лангенхарт, произхождащ от република Холандия. Бил тъй красив, казват, и тъй добре сложен, че дори само жените щели да му осигурят успех в Париж, но истинската му метреса била философията и той пожелал да се покаже чрез една доктрина. Лустросан с английска философия достатъчно, за да обхване проблемите, недостатъчно, за да ги реши, той тръгнал от няколко приемливи забележки, от които извлякъл невероятни следствия. Така например казвал: дали се издигам до небесата, дали пропадам в бездните, аз не излизам от себе си и винаги възприемам само собствената си мисъл. Следователно светът не съществува сам по себе си, а само в мен. Следователно, животът е мой сън. Следователно, аз самият съм цялата реалност…

Според съвременниците този млад мъж бодро преминал от основателните съмнения по отношение на ограниченията на нашето познание към твърдението, че нещата са само в него, чрез и за него. И забродил из салоните да си търси многобройна компания, та да тръби, че е сам в света, да преследва събеседниците си, за да им обяснява, че те не съществуват, и да уверява с чаша в ръка, че материята е само ненужна хипотеза, да говори, да се перчи, да се обосновава, постоянно залепен за петите на всички светски личности, и да упорства как единствено за себе си е сигурен, че съществува и че оцеляването на вселената виси на косъма на неговата добра воля. Ценели приятната му външност, забавлявали се с думите му и за един сезон той се превърнал в необходимия за всеки салон чудак. Но здравият разум скоро му отнел слушателите, които любопитството му било осигурило, и успехът му бил кратък. Заподозрели го, че е искрен, тоест луд, и здравите умове го отхвърлили.