Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

— Разбира се, на никого не би му хрумнало да отрече, че Расин, Корней или Молиер наистина са съществували. Но виждам, че господинът е любител на красивите текстове, затова бих го насочил към тези великолепни пълни издания, които…

— Няма значение — прекъснах го сухо. — Интересува ме точно този сборник.

Прекъснат насред устрема си, дъртият мошеник остави книгите, които вече протягаше към мен.

— Триста франка.

— Няма начин. Албумът ви е повреден — липсва една страница, всъщност точно тази, която ме интересува.

Той изтръгна от ръцете ми книгата с мръсните си плетени ръкавици и се вторачи в осакатеното място. Бавно намести очилата си и произнесе натъртено:

— По никакъв начин не съм отговорен за тази сеч, господине. Ако си направите труда да огледате внимателно срязаното, ще видите, че е твърде чисто; което означава, че престъплението е извършено с бръснач и линийка, след като книгата е била застопорена с тежести или менгеме. Освен това, дайте си труда да отбележите, че срезът е леко пожълтял, което означава, че е стар. Може би стар, колкото и книгата?

Беше прав… стар, колкото и книгата…

— Предвид състоянието й, което с право ме накарахте да забележа, ви я давам за двеста.

Платих и не му благодарих, защото знаех, че това е цената, до която той и без това бе решил да слезе. Бързах да остана сам и бързо си тръгнах с осакатеното си съкровище под мишница.

И тъй, Гаспар Лангенхарт бе съществувал, — до ребрата си притисках осезаемо доказателство не само за неговото съществуване, но може би и за конспирация, целяща да го заличи. Защо ли се бяха нахвърлили върху неговото изображение? Кого ли не е оставял на мира толкова време след смъртта си? Кой ли е искал да изтрие всяка следа от него?

Прибрах се.

Нощта ме изненада грохнал в креслото, отпуснал ръце и все така умислен над тази тайнствена съдба, застигната от забравата. Включих лампиона, за да огледам книгата, а очите ми все пробягваха по текста, който обявяваше името на Гаспар Лангенхарт преди портрета на Дидро, сложен до него по грешка, и очаквах бог знае какво чудо от това оглеждане, сякаш действията ми можеха да накарат изчезналата страница да се появи.

Внезапно скочих на крака и извадих измежду зелените подвързии томчето със събраните младежки съчинения на Дидро. Трескаво пробягах по „Разходки на скептика“ и открих текста, който, без да го осъзнавам, бе в ума ми от часове наред — разказа за срещата на Дидро с много необичайни философи:

… Редом с тях вървяха без ред и правила още по-причудливи шампиони: хора, всеки от които твърди, че е сам в света. Те допускат съществуването на само едно същество, като това мислещо същество са самите те, както и всичко, което се случва в нас, е просто впечатление, и отричат да съществува нещо извън тях и тези впечатления; и тъй, те са едновременно любовникът и любовницата, бащата и детето, ложето от цветя и онзи, който го мачка. Тези дни срещнах един, който ме уверяваше, че е Вергилий. „Колко сте щастлив — отговорих аз, — че сте се обезсмъртили в «Енеидата»! — Кой? Аз ли? — рече той. — Не съм по-щастлив от вас. — Що за идея! — подхванах, — ако действително сте латинският поет (дали вие или някой друг…), ще се съгласите, че заслужавате безкрайно уважение, задето сте написал толкова велики неща. Какъв плам! Каква хармония! Какъв стил! Какви описания! Какъв порядък! — Какво ми говорите за порядък? — прекъсна ме той — в тази творба няма и сянка от порядък: това е паяжина безцелни мисли и ако трябваше да се поздравя за единайсетте години, които ми трябваха, за да съшия заедно десет хиляди стиха, то би било задето успях пътьом да направя няколко добри комплимента на самия себе си за ловкостта да подчиня своите съграждани чрез няколко смъртни присъди и да се окича с името баща и закрилник на родината, след като съм бил и неин тиранин.“ Ококорих се на целия този брътвеж и се опитах да свържа толкова разнопосочни мисли. Моят Вергилий забеляза, че речта му ме обърква.

„Трудно ви е да ме разберете — продължи той — просто едновременно бях Вергилий и Август, Август и Цина 1 1 Луций Корнелий Цина (Lucius Cornelius Cinna) е политик на Римската република през 2 век пр.н.е. — Бел.пр. . Но това не е всичко, днес съм който си поискам, ще ви докажа, че вероятно съм и самият вас, а вие сте нищо; дали се издигам до небесата, дали пропадам в бездните, аз не излизам от себе си и винаги възприемам само собствената си мисъл“ — тъкмо ми казваше той приповдигнато, когато бе прекъснат от шумна група, която сама изпълни нашата алея с гълчава.