Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

Вече не можех да се съмнявам. Как да не разпозная в този мъж моя Гаспар Лангенхарт, а в групата, която го следвала, Сектата на Егоистите?

Обърнах се към бележките под линия: за три века критики, коментари и издания никой никога не бе открил за кого намеква Дидро в своя текст! Уморени от търсене бяха предполагали какво ли не: че тук е изобразен Малбранш, Бъркли, или по-сериозно, че това е карикатура на Кондияк, защото изречението „дали се издигам до небесата, дали пропадам в бездните, аз не излизам от себе си и винаги възприемам само собствената си мисъл“ се намира и в началото на „Есе за произхода на човешките познания“, което Кондияк публикува през 1746-а, година преди фантазията на Дидро. Но сега само аз знаех: източникът му наистина бе Лангенхарт, защото прословутото изречение на Кондияк можеше да се открие и при Фюстел дьо Улиер, който го приписваше пряко на Лангенхарт. Кондияк, както и Дидро, просто цитираха моя непознат.

И тъй, Дидро потвърждаваше, че щурото приключение на Лангенхарт и неговата секта е чисто и просто историческо.

Тогава за първи път реших да си взема отпуск от своите изследвания. По дяволите работата ми, сбогом на дисертацията, исках да знам повече и да се посветя на Гаспар. И то още от следващата сутрин.

Сигурно тогава съм заспал.

На другата сутрин се втурнах в Националната библиотека още с отварянето. Никога не ме бяха виждали толкова рано; весел, щастлив, прясно избръснат и чудат се втурнах към каталозите с възторга на момче, което предната вечер е изгубило девствеността си.

Обичайните ми съседи, голите глави, разтревожено ме запитаха:

— Да не сте си довършили дисертацията?

Успокоих ги със сговорчивата добросърдечност на щастливите души:

— Тя мен ще довърши!

Голите глави се разтресоха в смях не заради шегата, която бе ритуална, а от задоволство.

Дори стигнах дотам да добавя:

— Ще ми трябва още… годинка.

Голите глави отново се сведоха над вещерските си книги. Дванайсет месеца работа, за да завърши дисертацията си, обикновено всеки изследовател прави такава преценка всяка година в продължение на двайсет години, следователно думите ми бяха без никакво значение… Но не бива да смятате, че учените среди са лишени от милост! При употреба изследователят е животно, способно да се привързва и дори, понякога, се оказва приятен събеседник… И все пак онова, което изследователят обича у другия, не са неговите индивидуални черти, а споделеното им положение: пленничеството. Изследователите изпитват помежду си едно затворническо приятелство и най-силно мразят затворника, който очаква да бъде освободен. Бях ги успокоил, та хвърлиха радостта ми за сметка на евентуално стомашно неразположение и веднага я забравиха.

Щом Лангенхарт не бе измислен, а забравен, логично трябваше да търся свидетелства за него в писанията на неговите съвременници, и реших систематично да прегледам вестниците, хрониките, периодичните издания, алманасите и литературните списания от неговата епоха. Исках най-малкото да открия източниците на Фюстел де Улиер.

Отне ми една седмица да ги прегледам и в крайна сметка открих два документа с различна стойност и различна дължина, но и двата ме научиха на много неща за Гаспар Лангенхарт и извадиха истината за неговото съществуване от полето на моите съмнения.

Първото бяха салонни пикантерии от някакъв литературен хроникьор, Юбер дьо Сент-Иньи, повърхностен ум, чиято злоба заместваше духовитостта, но когото удоволствието да злослови бе превърнало във внимателен наблюдател на другите. В своите „вечеринки“ от „Литературната 1723–1724 година“ той между другото коментира и пристигането на Гаспар Лангенхарт в салона на мадам Дьо Дьован с твърде малко философия и много оцет. Беше забавно, глупаво и прекрасно написано.

Вторият текст, по-дълъг и по-интересен, в един том, озаглавен „Философски течения във Франция и Англия“, излага основните доктрини от онова време. Авторът, Гийом Амфри дьо Грекур, бе включил главата „Егоизмът или философията на господин Дьо Лангенхарт“, в която под формата на диалог между Клеант (събеседника) и Автомонофила (Лангенхарт) разбиваше основните тези на егоизма. Очевидно бе, че това е източникът на Фюстел дьо Улиер.

Юбер дьо Сент-Иньи, чест посетител на салона на мадам Дьо Дьован, отразяваше първите му месеци в Париж по следния начин:

При нас от Холандия пристигна един философ. Беше приет заради хубавия си вид, че беше доста красив, и докато лицето му печелеше сърцата на жените, почтителното му мълчание събуди уважението на мъжете. Не ги засягаше, че пише — какво друго да прави човек, когато е на двайсет, с петдесет хиляди ливри рента, без родители и с родина, в която цари мир? — приписваха му по-малко интелект, отколкото завоевания и това би могло да му осигури съвсем прилична кариера на светски човек.