Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

Но тази неделя сянката на Лангенхарт ме чакаше, сякаш приседнала до моята възглавница. Очарован, зарязах метлата и парцалите и излязох, за да размишлявам на спокойствие.

Трябваше да повървя.

Непознатият Лангенхарт сега не се отделяше от мен.

Кейовете на Сена са плодотворни за вглъбен размисъл, хармонични са и умиротворяват ума и са широки, та го освобождават. Сега се укорявах за лесния възторг от предния ден: дали наистина бях направил откритие? Дали Гаспар Лангенхарт изобщо бе съществувал? Всичко изглеждаше прекалено странно: изчезването на написаното от него, неведението на Историята и най-вече, най-вече необяснимото отсъствие от всякакъв граждански регистър… вероятно Гаспар Лангенхарт бе само мистификация и Фюстел де Улиер сигурно го бе включил в своя труд от лукавост. Онази епоха е била лакома за подобни измислици.

Смътно съжалих, че съм изоставил домакинските си задължения…

Недалеч от Пон-Ньоф се спрях при букинистите, те както винаги предлагаха все същите обикновени уникати, слаби стари романи, предназначени да подпират някое чекмедже, овехтели медицински и технически енциклопедии и цели купища алманаси, календари, реклами и картички от други времена. Маскирах объркването си като любопитство и оставих погледа си да се рее по купчините книги.

Под чинара на кея Гран-з-Огюстен, бях привлечен от една книга с бяло гръбче, без отбелязано заглавие, нито автор. Отворих я.

Това бе „Галерия на великите мъже“, гравюри по картини, сборник, отпечатан в печатница Мален Малие, Кралска привилегия, 1786 година.

Прелистих го.

Под пръстите ми минаха нескопосаните изображения на Расин, Корней, Боало, Ришельо, Бержерак, Фонтенел… след това нещо спря погледа ми. Върнах се назад; това беше: най-долу на гърба на един лист като бележка към следващото изображение се открояваше следният надпис: „Портрет на Гаспар Лангенхарт от Вижие, гравюра на Малкомб“. Очите ми отскочиха към следващата страница, за да видят портрета.

Ужас! Това беше Дидро, нарисуван от Ван Лу, нескопосна репродукция.

Отнеха ми Лангенхарт, още щом го открих…

Дидро вместо Лангенхарт? Дали беше една и съща личност?

Надвесих се по-внимателно. Липсваше един лист. Беше откъснат. Малка ивица хартия се подаваше от ръба и бе доказателство, че страницата, на която бе гравюрата, е съществувала, но е била изрязана. Следователно портретът на Гаспар Лангенхарт някога е бил в тази книга!

Радостта надделя над разочарованието. Съмненията ми се бяха стопили. Нямаше значение, че портретът е бил откраднат, сега знаех, че Гаспар Лангенхарт не бе нито призрак, нито шега; познаваха го, отдаваха му почит в края на неговия век и го бяха включили в „Галерията на великите мъже“. Нежно се вглеждах в тясната изрязана лентичка и дори я потърках с пръст, все едно ми бяха върнали Гаспар жив.

— Драги ми господине, позволете да ви кажа, че витаете из облаците. Още по-зле, почти бълнувате!

Подскочих и се обърнах: висок мършав старец се бе втренчил в мен. Стоманеносините му очи сякаш ме пробождаха. Носът му напомняше орел. Не ми говореше, но сякаш прозираше мислите ми.

— Какво искате да кажете?

При тези думи старецът се оживи и това внезапно оживление бе толкова впечатляващо, колкото и предишната му неподвижност. С широк размах на ръцете той си свали очилата, пое дъх и отчаяно вперил поглед в небето, въздъхна.

— Тази книга няма никаква стойност. Фалшификат е.

— Как така фалшификат? Какво й е фалшивото на тази книга?

— Ами всичко, господине, всичко! Копия на несъществуващи картини! Лъжи относно имената на гравьорите! Премълчаване на истинските автори на изданието! Това е задявка, господине, фарс, гмеж от каламбури!

Той бе особено доволен от последните си думи.

— Държах да кажа на господина истината, защото, виждате ли, тук това е принципно положение, не лъжем клиента и не се опитваме да го подвеждаме за стойността на стоката.

Значи беше просто букинистът. Къде ли се бях зазяпал? Ловкият търговец ми играеше номера на първоначалната откровеност, за да ме замотае по-лесно след това.

— Но не всичко е фалшиво! — рекох глуповато. — Авторите от портретите тук наистина са съществували.

Изобщо не ме занимаваше неистинността на гравюрите и лъжите на издателя, беше ме страх някой да не ми отнеме Лангенхарт.

Той ме погледна, отначало изненадан, а след това щастлив от толкова глупост — надушваше в мен идеалния будала — и свойски ме потупа по рамото.