Ерик Ръсел - Ел Стоу

Естествено, те нищо не правят току-така. На онзи, който не ги познава, някои неща и разните му там техни правила ще му се сторят прекалено странни. Та в края на краищата да управляваш ракета в Космоса — не е като да плаваш в дълбок вир!

Погледнато от друг ъгъл, съставянето на смесени екипажи е нещо напълно разумно. При всички полети извън земната орбита — до Марс, астероидния пояс или още по-далеч — белите хора са заети с управляването на машините и определянето на курса, защото те са изобретили космическите кораби и най-добре ги познават. В замяна на това корабните лекари до един са негри, защото по незнайни причини нито един негър не боледува от космическата болест и не му се гади при безтегловност. Докато бригадите за външни ремонти изцяло са съставени от марсианци, защото те по природа дишат малко въздух и не се боят от космическа радиация.

Такива смесени екипажи работят и по трасетата към Слънцето, например до Венера. Но в тях винаги е включен и резервен пилот — здравеняк като Ел Стоу. И не напразно. От него започна всичко. Аз никога няма да го забравя — и досега ми стои пред очите. Какъв момък само!

Когато го видях за пръв път, бях дежурен на входа. Космическият ни кораб се наричаше „Маргарет Сити“, по документи се водеше към космодрума на Венера, откъдето бе получил и името си. Трябва ли да казвам, че нито един космонавт не го наричаше иначе, освен „Маргаритката“…

Бяхме кацнали на колорадския космодрум, на север от Денвър, с пълни трюмове — оборудване за производство на часовници, научна апаратура, машини за селското стопанство, инструменти за града и в прибавка сандък с радиеви игли за Венерианския институт по рака. Освен това всичките ни осем пътници бяха агрономи. Чакахме да прозвучи сигналът за отлитане, когато се появи Ел Стоу.

Височината му беше почти два метра, тежеше сто и двадесет килограма, а пристъпваше с лекотата на балерина. Струваше си да се наблюдава. Небрежно изкачи дуралуминиевата стълба и като турист в автобус размахваше кожена чанта, в която спокойно биха се събрали и леглото му, и дори някой и друг гардероб.

Когато се качи, ме огледа, забеляза емблемата на фуражката ми и каза:

— Здравей, сержант. Аз съм новият резервен пилот. Трябва да се представя на капитан Макнолти.

Знаех, че чакаме новия резервен пилот. Джеф Дъркин беше получил повишение на първокласната красива марсианска играчка „Прометей“. Значи това е неговият заместник! Че е човек от Земята, се виждаше веднага, но не беше нито бял, нито негър. Лицето му беше обикновено, не изглеждаше глупаво, кожата му беше опъната и сякаш добре обработена. А очите му направо пламтяха. Веднага личеше, че не е обикновена личност.

— Добре дошъл на борда, момко — приветствах го аз, но не му протегнах ръка, още щеше да ми трябва. — Отваряй чантата си и я носи за стерилизация. Капитанът е в носовата част.

— Благодаря — отговори той, без да се усмихне.

Вдигна тежката си чанта и като я размаха, влезе в люка.

— Излитаме след четиридесет минути — викнах след него.

И не го видях повече, докато не оставихме след себе си триста хиляди километра и Земята не се превърна в зеленикав полумесец. Гласът му прозвуча в коридора — питаше къде да ме намери.

— Сержант — обърна се към мен и ми протегна нареждането, — идвам за полагащите ми се неща.

Докато изричаше тези думи, се облегна на бариерата, тя изскърца и се огъна в средата.

— Ей, какво правиш! — изревах аз.

— Моля за извинение!

Той се изправи и бариерата си възвърна предишния вид. Подпечатах нареждането, влязох в склада и взех един лъчев пистолет заедно с пълнителя. Най-големите блатни ски за Венера се оказаха със седем номера по-малки, но по-хубави нямаше. Освен това получи туба с най-доброто смазочно масло, кутия с графит, батерийки за микровълновия радиофон и дори пачка таблетки с надпис: „Подарък от Корпорацията на ароматичните треви от Планетата на бракосъчетанията“.

Таблетките ми върна с думите:

— Вземи си ги, повдига ми се от тях.

Останалото събра накуп, без да му мигне окото. Никога досега не съм виждал по-неизразителна физиономия.

Но когато видя скафандрите, по лицето му се появи нещо като замисленост. На стената като изтъркани кожи висяха тридесет земни скафандър, а до тях — шест марсиански шлема с нараменници: на марсианците повече от една десета от атмосферата не им е нужно. За Ел Стоу нямаше нищо подходящо. Не бих могъл да му намеря, дори от това да зависеше животът ми. Все едно да напъхам слон в консервена кутия.