Джей Ръсел - Небесни псета

Да, знам, страниците с благодарности понякога са скучновати. Ами опитайте да си представите, че това е една от невероятните заставки или титри на Сол Бас. Или си спомнете страхотната филмова музика на Елмър Бърнстейн.

Хиляди благодарности:

На Джесика Хорстинг и Пол М. Самън, задето вярват и подкрепят младите автори просто защото работата им харесва.

На Стив Джоунс за смислените редакторски съвети и най-вече за това, че храбро се пребори с тези дрънканици.

На Луис Шлехтър, задето ме е подкрепял цял живот и ми е вярвал далеч повече, отколкото го е изисквал дългът.

И на Джейн за… ами за всичко останало!

Хоншу, Япония

1548 г.сл. Хр.

Зима

Плътта се разпада.

Така и трябва да бъде — винаги да се разпада, но при това негово посещение в Нака-цу-куни, царството на човеците, крехката, взета назаем плът започна да се разкапва по-рано от предвиденото. Всичко се разпадна по-рано от предвиденото.

Кимоното виси на копринени дрипи по нараненото човешко тяло, великолепните шарки по него вече не личат сред петната кръв и разпрания плат. Подредените на сложна спирала свещени йероглифи, татуирани върху кехлибарената кожа, тук-там са се заличили, ситните знаци са размазани от кръвта, процеждаща се от множеството рани и драскотини. От разкъсаната, увиснала на парцали почерняла кожа като нащърбени зъби са щръкнали късчета кост с намотани около тях лъскави розови сухожилия. Дясното око се е превърнало в кървавочервена дупка — пронизана от вражеска стрела, меката очна ябълка нехайно е изгубена, затова пък лявото око вижда с нечовешка яснота касапницата по бойното поле.

Гледката отпред е не по-малко опустошена от плътта, в която той се е вселил. Докъдето поглед стига, планината Ое е осеяна с осакатени трупове. Някои от разгромените воини се гърчат и крещят в предсмъртни мъки, чакат смъртта и се молят тя да настъпи час по-скоро и да ги отърве от страданията, ала повечето вече са вкочанени като замръзналата пръст, върху която лежат. Белезникавите каменни стени на величествената крепост са избраздени с червени струйки — тънки вадички кръв, които се стичат от подножието на твърдината надолу по стръмния скат към задръстената с трупове река.

Битката продължава, ала Шутен Доджи знае, че тя е загубена. Неговите воини горьо-до се сражаваха както винаги храбро, той обаче бе предал тяхната всеотдайност — беше подценил силите и фанатичната решимост на врага. Поредната от безчетните поуки, които да прибави към своя опит.

Заедно с халите, извили се отгоре, се спуска и страховита черна сянка: последният от крилатите бесове, от чиито рани капе черна кръв, напада с клюн, нокти и трижди прокълнат меч един от вражите флангове. Цели десетина воини какуре падат, покосени от дивия бесовски набег, а от дупката в стената начаса изникват нови двайсет, които да заемат местата им. Наредени един до друг, стрелците изстрелват дъжд от стрели със сребърни наконечници, бесът ревва от гняв и болка и се свлича на земята. Воините се втурват да го довършат. Бесът се пресяга и раздира със счупен крив нокът тлъст търбух, от който изпадат навити на кравай черва. Чудовището пак замахва отчаяно и откъсва изненадана глава, после и неговият обезобразен череп се търкулва, а проблясващата стомана го насича вихрено на малки парченца. Бесът е покосен твърде лесно, но то е, защото е черпел сила главно от Шутен Доджи, сила, която се оттича ведно с разпадащата се плът.

Край един повален жрец на какуре спира мъничко триоко същество от по-нисшите — и определено по-глупави бесове — което започва да лочи ненаситно от раздрания му врат. Повелителят на бесовете можеше да изкрещи и да спре глупавото мъниче, но отсъжда, че то си е заслужило онова, което ще получи. Изотзад се приближава воин какуре, който пронизва беса в гърба с катана и го вдига във въздуха. Уплашено, съществото надава писък и се опитва да наплюе своя нападател с разяждаща отрова, ала не може да извърти глава. Воинът вади втори меч и отсича опашката на беса, сетне един по един и осемте му крайника, които падат на гърчеща се купчина в нозете му. Воинът завърта меча и мъничкият они се надява още по-надолу върху острието, като крещи на умряло и мърда чуканчета, останали от отсечените крайници. Последен смъртоносен замах и грозната глава е отделена от осакатеното туловище. Воинът смъква с ботуш туловището от меча, сетне вдига с усмивка главата на беса, като я хваща за единия рог с цвят на слонова кост. Сега е ред на Шутен Доджи да се усмихне: отсечената глава блъвна за последно жлъч в лицето на онзи глупак — воина какуре, плътта му пламва и се смъква от черепа досущ нагорещен восък под пламък.