Джей Ръсел - Небесни псета

Някой зад гърба ми отвърна вместо мен с леден глас:

— Я се разкарай оттук!

Изтиках проститутката и се обърнах. До мен стоеше висок бял мъж в добре скроен ленен костюм — беше блед като тебешир. Имаше валчесто лице и увиснала двойна брадичка. Носът му беше остър като ръба на панталона, а сребристите му очи проблясваха като на котка на лунна светлина. Мръснорусата му оредяваща коса бе прибрана на стегната конска опашка, прихваната с дебели сребърни халки. Мъжът ми протегна ръка.

— Марти Бърнс!

— А ти сигурно си Джон Дългуча — отбелязах аз и му махнах да седне.

— Както гледам, не ти е от най-дългите — изпухтя проститутката.

Сводникът вдигна светкавично ръка и я зашлеви през лицето. Главата й отскочи назад и жената простена тихо и жално. От раната, останала под окото й от сребърния пръстен върху кутрето на Джон Дългуча, се застича кръв. Личеше си, че аха, и жената ще изтърси нещо, но се взря в студените очи на сводника и реши, че е по-добре да си държи езика зад зъбите. Притисна длан към бузата си и се върна да си потърси втората обувка под билярдната маса. Нахлузи я надве-натри и закрета към изхода с малкото достойнство, което й беше останало. Изпроводих я с поглед и пак се извърнах към Джон Дългуча, който ме озари с усмивка. Барманът отново се изхрачи върху пода. Шишкавият дребосък също се беше изнизал.

Сводникът на име Джон Дългуча се намести на стола до мен и вдигна пръст към бармана, който му сипа едно „Гранд Марние“ — сложи му все пак и лед — а после отиде в дъното.

— Падам си по тая помия и туйто — поясни Джон Дългуча и отпи, — все едно лижеш путе с портокал.

— Изгарям от нетърпение да чуя мнението ти за банан с дайкири — отбелязах аз.

Джон Дългуча отметна глава, прихна в гръмогласен смях и ме потупа по ръката. Имаше дълги тънки пръсти с добре поддържани нокти, но кокалчетата му бяха издраскани и отекли, а палецът явно беше чупен и бе зараснал накриво.

— Голям образ си бил! Буркана ми каза, че си мъж на място.

— Не съм много сигурен, че това е комплимент.

Джоуи Буркана беше мутра, охраняваше един местен лихвар, когото навремето бях измъкнал от една каша. Викаха му Буркана заради стъкленицата, в която, ако се вярва на хората, държал в хладилника си гениталиите на опърничавите длъжници. Да ви призная, не съм виждал никога въпросния съд, но източници, на които може да се вярва, се кълнат, че съществувал.

— А, защо, Джоуи е свястно момче. Е, понякога си вре гагата където не му е работа, но кой не го прави! Разбираш ли?

Ухилих се и кимнах. Сводникът изпи до дъно съдържанието на чашата и задъвка кубчетата лед.

— Та какво ти каза Буркана? — поинтересува се той.

— Че търсиш човек, който да потърси някого.

— Точно така. Чуй сега какво искам от теб — подхвана сводникът. — Работя най-много с пет-шест момичета, нали разбираш? Не е кой знае какво, но така се оправям по-лесно, а и от твоята конфиденциална гледна точка си е много задоволително. Вършат си жените работата, а аз не ги тормозя. Не ми е в стила. Е, сегиз-тогиз ги строявам, нали разбираш, но не им се бъркам. Не ми е в стила. И да им ударя някой и друг плесник, гледам да не остават белези. Снабдявам ги с презервативи, внимавам да не им пробутат някой боклук вместо дрога. Но не им посягам, разбираш ли. Не съм по тези неща.

— Както е тръгнало, човек не може да е особено внимателен — отбелязах аз, но на сводника не му беше до шегички.

— Ти го каза, мой човек, знаеш си работата — рече Джон Дългуча и махна на бармана, който му донесе още едно питие, а на мен — поредната току-що подтоплена бира.

— Но както и да го погледнеш, в занаята има голямо текучество. Момичетата идват и си отиват.

— Но най-вече идват — прекъснах го аз.

Джон Дългуча ме измери с присвити очи и прихна.

— Ти си бил голям шегаджия! Това се казва мъж на място. Важно е да имаш чувство за хумор. Напоследък е кът.

Вече се отвращавах от него. Знаех, че всяка работа, дошла по линия на Джоуи Буркана, си е гнусна, но от доста време не си бях имал вземане-даване със сводници и проститутки. Почти бях забравил как трябва да се държат — че трябва да се правят на пълни непукисти, ако искат да оцелеят. Реших да изслушам Джон Дългуча, да изпия блудкажа, с който ме черпеше, но толкоз — каквото и да искаше от мен, друг щеше да го свърши. Нищо че бях закъсал здравата за пари.

Което всъщност си беше доста кофти.

— Но както и да е. Та напоследък работя с пет момичета, кое от кое по-хубаво. Наскоро една, моля ти се, рече и отсече: било й дошло до гуша от този живот, щяла да се прибере в Питсбърг, което, мен ако питаш, си е пълна тъпотия, но карай, какво да я правиш! Прав й път. Ако съм научил нещо в този занаят, то е, че няма смисъл да ги спираш. Два дни след това и рижавата — това й е естественият цвят, не се плеска с разни бои, честно ти казвам, има цици като кравешко виме и задник като чайник — та и тя изчезна сякаш вдън земя, без да каже и дума. Казваше се Нина, беше страхотна минетчийка, ще ти лъсне кила и на параход, нали разбираш. А оная й работа беше като тежкотоварен камион.