Ерик Ръсел - Почакаймалковците

Той крачеше към Командировъчния отдел със спокойна увереност, породена от продължителна служба, богат опит и висок ранг. Едно време, когато го повикваха заповеднически в този отдел, той се чувствуваше малко нервен, точно както се вълнуваха днешните румени младоци. Но това беше много, много отдавна. Сега вече беше побелял, с бръчки около ъгълчетата на очите, със сребърни дъбови листа на пагоните. Бе чул, видял и научил толкова много, че беше загубил способността си да се учудва.

Маркам щеше да му възлага някаква трудна задача. Такава беше работата на Маркам: да се рови в бъркотия от лаконични, тенденциозни, изопачени или чудати доклади, да отбира крещящите проблеми и да ги стоварва направо върху гърба на човека, който се случеше да се върти наоколо и когото смяташе годен да ги реши. Едно можеше да се каже в полза на този подход: жертвите му често си имаха ядове, трудности или пък ги понижаваха, но поне никога не скучаеха. Проблемите бяха необикновени, решенията — понякога фантастични.

Когато се приближи, вратата зарегистрира телесната му топлина и се отвори с безмълвна експедитивност. Той мина през нея, седна на един стол, втренчи се равнодушно в едрия човек зад бюрото.

— Аха, капитан Лий — произнесе Маркам приветливо. Той порови някакви листа, подреди ги, прегледа най-горния. — Имам сведение, че прегледът на „Гръмовержец“ е завършен, екипажът е свикан и всичко е готово за полет.

— Тъй вярно.

— А сега ето задача за теб. — На лицето на Маркам се изписа зловещата усмивка, която неизменно съпровождаше такова съобщение. След като толкова години бе чел какво става впоследствие, той си бе втълпил, че всички задачи са забавни, освен ако не влекат със себе си кръвопролитие. — Надявам се, че си готов и очакваш с нетърпение нов рейс?

— Аз съм винаги готов — отвърна капитан Лий. Той бе надживял нетърпеливото очакване още преди две десетилетия.

— Тук е последната пратка от разузнавачески доклади — продължи Маркам, като махна пренебрежително с ръка. — Знаеш какви са. Сбити до максимум и в някои случаи малко налудничави. Щастлив ще бъде денят, когато получим доклад, съставен с научна задълбоченост.

— Такова нещо може да получите само от квалифициран човек — забеляза Лий. — Разузнавачите не са учени. Те са чудаци, които бродят из най-затънтените краища на космоса и в пълна самота, само със собствената си компания. Скитници, обучени за пилоти, готови да отидат където и да е, да хвърлят бегъл поглед и да кажат какво са видели. Такива хора са полезни и необходими. Недостатъците им могат да се изкупят от тия, които поемат щафетата след тях.

— Точно така — съгласи се Маркам подозрително бързо. — Именно тук искаме ти да поемеш щафетата.

— За какво става въпрос този път?

— Разполагаме с последното донесение на Бойдъл, предадено чрез няколко релейни станции. Той се е залутал някъде из пущинаците. — Маркам раздразнено потупа хартията. — Този разузнавач специално е известен като Бойдъл Бъбривеца, понеже е всякакъв друг, само не и такъв. Служи си с думите така, като че му струват по петдесет долара парчето.

— Значи не е казал достатъчно? — попита Лий с усмивка.

— Достатъчно ли? Та той не ни казва почти нищо! — Маркам изсумтя изразително. — Осемнадесет планети му сложени като на табла, а дори десетина думи не е обелил за всяка от тях. Открива общо осемнадесет планети в седем неизследвани досега системи, а резултатът не заема и половин страничка.

— Няма време за повече, щом се движи с такава бързина — осмели се да каже Лий. — Човек не може да напише книга за някакъв свят, ако не е живял известно време там.

— Може и да е така. Но тези смахнати разузнавачи биха могли да си вършат работата по-добре и време е да им се каже това. — Той посочи назидателно с пръст. — Погледни този пункт. За единадесетата планета, която е посетил. Нарекъл я е Пулок вероятно заради някакво налудничаво хрумване. В доклада си употребява точно четири думи: „Вземете я и честито.“ Какво разбираш от това?

Лий обмисли внимателно въпроса.

— Обитаема е за човеци. Няма съпротива от страна на местното население, нищо не ни пречи да си я присвоим. Но според него не заслужава да я владеем.

— Защо, човече, защо?

— Не зная, не съм бил там.

— Бойдъл знае причината. — Маркам пофуча малко и продължи: — А е длъжен да я каже точно и ясно. Не бива да оставя някаква загадка да виси във въздуха като лоша миризма дявол знае откъде.