Джей Ръсел - Небесни псета

Нямах представа какво означаваха последните му уточнения, но да ви призная, ме достраша да попитам.

— Е, не си умирам от кеф, задето си вдигна чукалата, без да ми се обади, но какво мога да сторя? Поразпитах тук-там, никой не знае нищо. И така, останаха ми само три момичета и работата наистина се закучи. После онези кретени, боговете, сякаш ми направиха подарък. Седя си един ден в бардака в Кахуенга и що да видя, влиза онова пиленце с цици от тук до Каталина и усмивка, от която стаята направо грейва. Казвала се Джени. Руса и приказно хубава, била от Южна Небраска или от някакъв друг шибан щат, вече не помня. Само да й го натикаш, разбираш ли. От тук нататък се сещаш.

— Оправил си я — казах, вторачен в халбата.

Не ми се слушаха такива дивотии.

— А, не — прошепна Джон Дългуча.

Погледнах го. Той се извърна и се взря в отражението си в мътното огледало зад плота. Двамата наркомани се бяха изнизали през задния вход, барманът бе застанал на прозореца към улицата и не помръдваше, сякаш беше вкаменен. Единственият звук в заведението долиташе от бръмчащия със сетни сили климатик, който береше душа. Джон Дългуча пак ме погледна право в очите.

— Защо да си кривя душата, мой човек, искаше ми се. Но не го направих… не можах. — Затвори очи и допря до тях юмруци досущ невръстно дете, на което му се спи. — Мацето беше страхотно, пък и беше навито. Мале, какви цици! Вторият й баща й посегнал и тя дошла в Лос Анджелис да става актриса, моля ти се. Знаеш я историята, мой човек. Изтъркана като песента „Честит рожден ден“ и дваж по-скучна. Взех я под крилото си, а тя девствена, представяш ли си! Тук, в Лос Анджелис! Правил съм какви ли не дивотии, за които няма да кажа и на дявола, ако ще да ме зарови до гуша с маймунски лайна. Но такова чудо не съм виждал! Девственица, моля ти се! — Джон Дългуча махна ръце от очите си и пак ме погледна. За пръв път видях пред себе си нещо, което смътно приличаше на човешко същество. — Е, не се стърпях, пъхнах се с нея в леглото. Плачеше като коте или като невръстно детенце, което търси гърдата на майка си. Беше неописуемо хубаво, така да знаеш. Погледнах я и си помислих за всички неща, които съм й приготвил. Представих си как я уча да го прави така, че да си умре от кеф — с трима мъжаги, които да й го натикат по всички дупки. Представих си и как кадифената й кожа ще изглежда след половин година боцкане и дрога. И да ти призная, не можах да го направя. Представяш ли си, да се уплаша аз, Джон Дългуча! Имах чувството, че посегна ли й, все едно ще се изсера върху чисти чаршафи или ще се изпикая върху току-що натрупал сняг. Стори ми се, че… как му се викаше… че ще я покваря.

Не можех да повярвам на ушите си. Да чуеш поезия от един сводник, бе като да дочакаш мрак от слънцето: взаимно изключващи се понятия. Стори ми се дори, че виждам в очите на Джон Дългуча сълзи.

— Ти я обичаш — промълвих аз — направо не ми се вярваше, че го изричам.

Джон Дългуча извърна поглед, сетне се вторачи в пода и кимна.

— Обичам я. Никога през живота си не съм обичал никого, мой човек. Не съм обичал нито онази курва, майка ми, нито котка, куче или златна рибка, камо ли пък някое от момичетата. Но малката от Майната си в Небраска направо ми влезе под кожата. Накара ме да се почувствам нов човек. — Пак ме погледна и аз видях, че наистина се е просълзил. — Но си отиде.

Притесних се ужасно. Погледнах към булевард Холивуд.

— Друг покровител ли си е намерила?

— Не, мой човек. Не е това. И тя ме обича. Няма да си тръгне току-така. Дори обмисляхме дали да не заживеем заедно, да започнем на чисто. Опитвах се и да я вкарам в индустрията.

Вдигнах вежда.

— Знам, мой човек, звучи ти като бабини деветини, като празни дрънканици, но си е голата истина. От доста време съм в този град. Имам връзки с агенти. Някои дори са законни, е, почти законни де. Уредих й да се яви няколко пъти на пробни снимки. Издействах й и една-две ролички. Дребна работа, но все пак законна.

Всички в Лос Анджелис са — или си въобразяват , че са в Индустрията . Всяка повлекана получава някаква роля, поне така говорят хората тук, не знам дали е вярно. Затова пък е сигурно, че всички си имат агенти. Джон Дългуча явно бе забелязал съмнението, изписало се върху лицето ми.

— Не те баламосвам, мой човек, истина ти казвам. Бива си я. Е, защо да си кривя душата, взимат я заради циците, но си има момичето и талант. Честна дума, разбирам нещичко от актьорство.

Подаде ми две снимки: едната беше моментална, другата — лъскава, правена в студио. Момичето имаше задължителните сини очи, руса като царевична свила коса и похотливи устни. Дума да няма, средностатистическата домакиня би й завидяла. Хората по тези лъскави студийни снимки в сковани пози си приличат като две капки вода, да си речеш, че са манекени в музей с восъчни фигури — но трябва да призная, че дори на тези стандартни фотографии девойчето на Джон Дългуча излъчваше нещо. Свежест и жизненост, вместваше се идеално в представата за обикновената симпатична млада американка, която, мен ако питате, си е изсмукана от пръстите, но дори сега, след толкова години, хваща дикиш от екрана. Докато я гледах, чак ми се стори, че усещам повея на ветреца в лятна нощ в провинцията.