Ерик Ръсел - Ел Стоу

— Остават ни още три часа и половина — изръмжа Макнолти.

Четирите часа, за които ни каза капитанът, означаваха два часа приближаване към Слънцето и два отдалечаване. Затова скоро се озовахме най-близо от всички до тази нажежена пещ. Сега идваше най-опасното.

Аз обаче не помня нищо — загубих съзнание около двадесет минути преди това и дойдох на себе си след час и половина. Какво бе ставало през това време, мога само да гадая и да се досещам, но се старая да мисля колкото се може по-малко. Слънцето грееше свирепо като окото на разярен тигър — короната му протягаше езиците си към дребното корабче с полумъртвия си екипаж, а на носа зад безполезните кварцови стъкла самотният Ел гледаше приближаващия се ад…

Опитах се да стана и веднага се търколих обратно като чувал с парцали. Корабът вече не се въртеше, а се носеше напред. Бях паднал просто от слабост. Чувствах се ужасно.

Марсианците вече бяха дошли на себе си — знаех си, че ще бъдат първи. Един от тях ми помогна да се изправя на крака и ме държа, докато успях да се справя със собствените си крайници. Забелязах друг марсианец да лежи разпънат над Макнолти и още трима пътници — така с тялото си ги пазеше от горещината. И то успешно, защото те се съвзеха непосредствено след него.

С труд се добрах до телефона и свалих слушалката. Духнах. Но имах толкова малко сили, че нищо не стана. Напразно си изразходвах въздуха, той и така не ми стигаше. Цели три минути държах слушалката и събирах сили, после надух гръд и духнах — на другия край се чу свирене…

Но Ел не отговори.

Повиках го още няколко пъти, ала отговор нямаше и нямаше. От усилията ми причерня и отново се повалих на пода. В помещенията на кораба горещината беше все така ужасна; чувствах, че скоро ще изсъхна като мумия, която хиляди години е лежала в пясъците на пустинята.

Вратата се отвори и Кли Янг с труд и много бавно изпълзя навън. Още беше с шлема си. След пет минути се върна и каза през диафрагмата на скафандъра си:

— Не успях да стигна до носовата рубка. На половината път стана по-горещо от печка, а и въздух там няма.

Погледнах го въпросително и той обясни:

— Автоматичните врати са заключени. В носовата рубка цари вакуум.

Това означаваше, че са поддали илюминаторите. Иначе въздухът не би изтекъл навън. Имахме достатъчно запасни стъкла и нямаше да е трудно да подлепим развалените. Но сега летяхме напред — може би в правилна посока, а може би не — с празна, без въздух рубка, от която до нас достигаше единствено зловеща тишина.

Постепенно идвахме на себе си. Последен се свести пострадалият механик. Сам успя все пак да го спаси. И тогава Макнолти зарева радостно:

— Минаха четири часа! Ние успяхме!

Отвърнахме му с „Ура!“, но то прозвуча много слабо. Въпреки това от тази новина в каютата изведнъж стана по-хладно с десетина градуса! Радостта ни придаде нови сили — не мина и минута и вече не усещахме и следа от слабостта и се приготвихме за бой. Но трябваше да минат цели четири часа, преди бригадата механици в скафандри да успее да донесе в малкия лазарет тежкото тяло на Ел.

— Как си, приятелю? — попитах го аз.

Той изглежда ме чу, защото мръдна пръстите на дясната си ръка, преди вратата да се затвори зад него с остър стържещ звук. После двама механици отидоха в неговата каюта, донесоха огромната кожена чанта и отново се затвориха в лазарета. Ние с марсианците останахме навън. Кли Янг се въртеше насам-натам по коридора и сякаш не знаеше къде да дене пипалата си.

След час от лазарета излезе Сам и ние веднага го наобиколихме.

— Как е Ел?

— Сляп като къртица — поклати лекарят глава. — Не може да говори. Било му е ужасно тежко.

Ето защо не ми отговори, когато го повиках по телефона!… Погледнах Сам право в очите.

— Сам, ти ще можеш ли… ще можеш ли с нещо да му помогнеш?

— Ех, само да можех! — Черното му лице стана много изразително. — Ти сам знаеш, сержанте, как бих желал да го оправя, но не е по силите ми. — Той безсилно разпери ръце. — Това надвишава скромните ми възможности. Може би когато се върнем на Земята…

Млъкна и отново се върна в лазарета.

— Колко тъжно! — произнесе отчаяно Кли.

До края на живота си няма да забравя вечерта, когато ни поканиха в нюйоркския астроклуб. В него — както тогава, така и сега — се събира само най-отбраното общество, което можем да си представим. За да бъде избран за негов член, един астронавт трябва да е направил нещо подобно на истинско чудо. Тогава този клуб наброяваше девет членове, а и сега са само дванадесет.