Ерик-Еманюел Шмит - Сектата на егоистите

Последвалите събития доказали, че са го преценили правилно, защото щом бил изключен от светското общество, основал своя Секта на егоистите , за да продължи да повтаря своите безумства. В продължение на няколко години всяка седмица в село Монмартр се събирала групичка хора, всеки от които се смятал за сам и сам по себе си цялата вселена. Какво ли са имали да си казват? Вероятно са говорили помежду си, но дали някога са се чували? Поради липса на ученици се наложило Сектата на егоистите да се закрие, а Гаспар Лангенхарт публикувал един „Опит за нова метафизика“, без читатели, без публика, и отново се озовал сам. Но какво значение можело да има това за него?

Починал скоро след това в Париж през 1736 година, след като погълнал твърде голяма доза опиум, вероятно грохнал да носи света на плещите си. Не оказал никакво влияние върху своите съвременници, както и върху по-късните епохи.

Но не е ли бил той в противоречие със своята доктрина, дори и да е имал такава?

Бях запленен.

Тъй значи, един човек един ден от историята на света бе теоретизирал онова, което толкова често изпитвах, същото чувство като преди малко… гадливото усещане, че другите и нещата не съществуват… мисълта, че съм единственото живо съзнание, изгубено сред свят от сънища… съмнението, лепкавото, задушливо, обсебващо съмнение, което отнема на реалността нейната реалност…

Огледах се. Голите глави изобщо не бяха забелязали радостта ми.

Втурнах се към подземията. Трябваше да науча повече. Трябваше ми книгата, онзи „Опит за нова метафизика“.

Умората ми се бе стопила и прехвърлих цели метри фишове, вдигнах килограми индекси, възвърнах си зрението и гледах микрофилми, извиках на помощ и библиотекарките… Трябваше да науча всичко за Гаспар Лангенхарт.

Напразно! Нямаше нищичко. Нищо от него. Нищо за него.

Подскочих, щом се сетих, че XVIII век не е особено прецизен в изписването на личните имена, и опитах всички възможни изписвания: Лангенхарт, Лангенерт, Ленгенхарт, Ла Генхерте, Дьо Лангенхарт, ван Лангенхарт, ван де Лангенхарт, Дьо ла Генерт. Нищо не излезе. Каталозите немееха.

Усетих как натежавам от умора, но се взех в ръце. Стиснах зъби и скочих на крака — трябваше ми някаква обективна информация, преди да напусна библиотеката.

Тогава ми хрумна необикновената идея да се върна при микрофилмите, за да проверя датата на неговата смърт. Кралските регистри? Нямаше го. Регистрите на моргата на Шатле? Нямаше го. Макар да се съмнявах, че едно самоубийство може да фигурира там, взех и регистрите на архиепископията, нямаше го и там. Изчетох списъка на всички концесии, дадени във всички парижки гробища, нотариалните актове, завещанията, опитах всичко, всички имена, всички дати, пред мен минаха хиляди мъртъвци, за първи път от векове насам произнасях имена на хора, които се бяха превърнали в пръст, червеи и гниене, разръчках сенките, разбутах призраците… И там го нямаше.

И тъй, Гаспар Лангенхарт беше прав да мисли, че сънува света, защото последният бе престанал да съществува в момента на смъртта му, като бе пропуснал да отбележи неговото отсъствие…

Малко тайнственост възбужда, прекалено много — сковава. Някой ме потупа по рамото. Надзирателите на залата ми повтаряха, че Библиотеката затваря. Изведоха ме подръка до двора.

И там, под бледата луна, между паветата и звездите, облекчих мехура си, докато разсъждавах над съдбата на този мъж, който смяташе, че е всичко, и от когото не бе останало нищо.

Недалеч от мен едно куче ме гледаше и се чудеше как може да се пусне толкова урина наведнъж.

На улука един щурец композираше вечерната си програма.

А луната не мислеше за нищо.

На другия ден беше неделя, а аз ненавиждах неделите. С охота бих пропуснал този ненужен ден, но една световна конспирация, дължаща се на обединените действия на законите, Църквите и радостното одобрение на хиляди малоумници, ме принуждаваше да се забавлявам, мен, който обичах единствено своята работа. Блъсках се в затворените врати на библиотеките и спуснатите кепенци на книжарниците и бях осъден на свободно време.

В какво се превръща изследовател, който не изследва? В нищо, в обикновен човек. А дадях ли си сметка до каква степен мога да бъда обикновен, ставах мрачен.

Пък и в неделя сутрин неизменно осъзнавах, че съм мръсен и уморен, че почернели чинии ме чакат в мивката, че покрай первазите се кълби прахоляк, че дрехите ми миришат на бекяр… И чак до вечерта размахвах парцала.