Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Ако споменавам тази подробност, то е защото се случило така, че бръснарят бил роднина на лелята по съребрена линия на една братовчедка на полусестрата на майка ми. Един вид — рода… Когато същата вечер дошъл у дома, за да отпразнува моето идване на бял свят, бръснарят не се въздържал и скрит зад една завеса, споделил случката с баща ми и приглушил глас, се опивал от тази история, но за сметка на това нито тази вечер, нито никога така и не сподели къде са били стареещите косми, дали на главата, или на друго място от президентското тяло, обаче този пропуск насочваше разследването, защото, известно е, че в нашата страна мъжете, които искат да изглеждат дълго млади, почернят космите около половия си член.

Във всеки случай родителите ми имали два повода да се радват: на бял свят беше дошъл техен син и тиранинът остаряваше.

Приели ме като чудо. Нормално: след четири дъщери съм бил нещо, на което вече не смеели да се надяват. Розовото макаронче, което се мъдрело между краката ми, предизвикало викове на възторг, и лилипутските ми гениталии възродили родословните надежди. Преди да кажа или направя дори едничко умно нещо, съм предизвикал паметно празненство, а на другия ден — стомашни проблеми и незапомнен махмурлук.

Бях много глезен през първите си години и много по-бавно от другите на моята възраст разбирах как живеят или не живеят сънародниците ми.

Живеехме в апартамент в тантурест блок на хвърлей от гимназията, в която баща ми работеше като библиотекар. Разбира се, училището беше училище на Баас, библиотеката — на Баас — дума, която обозначава президентската партия, — както и радиото, телевизията, басейнът, спортният салон, киното, кафенетата… и дори бардакът, добавяше баща ми.

Тъй че от самото начало ми се струваше, че в живота има три основополагащи неща: семейството ми, Господ и Президентът. Докато пиша тези думи, си давам сметка, че единствено дистанцията ми позволява с такова безразсъдство да подреждам елементите в този ред, тъй като по онова време подобна подредба би изпратила всеки иракчанин в затвора, най-добрата подредба би била: Президентът, Господ и семейството ми.

Нависени навсякъде, снимките на Президента наблюдаваха ежедневието ни, учебниците ни бъкаха от неговия портрет, лицето му се мъдреше в бюрата на публичната администрация, както и в частните магазини, от баровете до ресторантите, като се мине през магазините за платове, за чинии, дори бакалиите. По убеждение или пък от предпазливост и страх, всеки си бе окачил по една снимка на арабския водач и рамкираният портрет на Саддам Хюсейн се оказа по-ефикасен от всеки талисман и най-необходимото, за да се предпази човек от зла орис — най-необходимото, но не и достатъчното, защото произволните арести и хвърлянето в затвора без обяснения валяха по-силно от дъжда. Аз си мислех, че чрез тези си образи Президентът ни наблюдава, той не бе застинал върху картона, не, той стоеше там истински, сред нас, отпечатаните му очи криеха камера, хартиените му уши замаскираха микрофони, Саддам шпионираше онова, което правим и казваме около неговите репродукции, и нямаше нещо, което Саддам да не знае. Както мнозина иракски ученици, и аз вменявах на Саддам всякакви видове власт. Логично, той ги притежаваше всичките.

От време на време изчезваха хора, дори ако имаха семейство, жена, поколение, наследници, изведнъж спираха да дават какъвто и да било признак на живот. Тогава имаше две възможности: или се бяха включили в съпротивата срещу Саддам Хюсейн, или бяха затворени, измъчвани и след това убити, защото са се включили в съпротивата срещу Саддам Хюсейн. Никой не проучваше двете хипотези, защото вероятността да надушат истината бе голяма. И тъй, оставяха изчезналите да си чезнат, защото не знаеха дали са се скрили в планините на бившия Кюрдистан, или са били разтворени с киселина.

Като дете намирах това за чудовищно, ужасяващо и нормално; според логиката на един млад ум, намирах за нормално всяко явление, което откривах, и бях привързан към чудовищата, които ме ужасяваха. Бях абониран за жестоките приказки, а баща ми ме захранваше с древни легенди, като тази за Гилгамеш, възприемах съдбата като нещо случайно, черно и страшно, не можех да си представя света без Саддам Хюсейн, с неговия абсолютизъм, прищевки, гневни изблици, настроения, нетърпимост и променливост; той ме вълнуваше; обожавах го толкова, колкото и се боях от него. Единствената разлика между света на приказките и действителността бе, че тук долу, извън страниците и далеч от омагьосаните царства, човекоядецът се казваше Саддам Хюсейн.