Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Как го постига?

— Запушил е устата на много части от себе си и ги е заключил в шкафа. И така започва да каканиже ясно на един-единствен глас.

— За завиждане е, нали?

— Винаги е за завиждане човек да е глупак.

Татко настоя да си сипя още чай. Опитвах се да си възвърна спокойствието.

— Да, синко, на всички ни се иска да говорим прости, ясни, решителни неща, които да ни убедят да поднасяме истината на части. А всъщност колкото повече човек развива своята интелигентност, толкова повече губи тази амбиция, започва да разбулва сложната си същност и да осъзнава напреженията, които носи.

— Ще ми се да не си противореча.

— Но именно по това разпознаваме глупака: той никога не си противоречи. Защо казваме, че ненормалните са луди, та дрънкат? Защото дрънкането е на един тон.

— А пък аз дори не дрънкам добре. Като спукана камбана съм.

— Синко, само когато камбаната е спукана, тогава дрънка истински, защото произвежда по няколко звука едновременно.

В кафене „Насладите“, където студентите се опълчваха един на друг без оттенъци, суматохата се превръщаше в канска олелия и оставяше впечатлението, че страната ще влезе в гражданска война още преди да долети първата американска совалка, до такава степен противостоящите страсти довеждаха всеки разговор до физически сблъсък. Сунитите се бяха вкопчили в линията на Саддам Хюсейн от страх да не изгубят влиянието си и смятаха за шиити всички, които се показваха малко по-резервирани, все пак някои от тях отказваха да изпаднат в екстремизма, който проповядваха яростните ислямисти, докато други, по-предпазливи иракчани, видни привърженици на демокрацията и плурализма, се възмущаваха от името на онези, които не бяха там, кюрдите, християните или евреите, и вместо тях разкриваха онова, което изживяваха кюрдите — онези, които се бяха спасили от кланетата; християните — онези, които не бяха заминали, или пък иракските евреи — дали беше останал поне един?

Дали защото се бях задълбочил в собствените си противоречия, дали за да се сближа с жената, в която бях влюбен, но и аз се бях включил в мълчанието на Лейла. Ако си говорехме, то бе извън кафенето, докато я изпращах, и то рядко за политика. След като ми довери, че баща й е бил изтезаван и затворен в продължение на години заради случайно съвпадение на имена — носел фамилията на голям шиитски род, противник на Саддам Хюсейн, тя бе затворила вратата към тази тема. За сметка на това ставаше неизтощима, щом станеше въпрос за любовта й към английския език, който говореше съвършено. Открихме общото си влечение към Агата Кристи.

— Нищо не ме успокоява повече от четенето на неин роман — довери ми тя. — Успокояващо е.

— Успокояващо ли? А пък вестниците я наричат „кралицата на престъпленията“!

— Какво по-успокоително от свят, в който има само домашни, рафинирани, артистично режисирани семейни престъпления, извършвани от умни престъпници, използващи засукани отрови. За нас, дето живеем в свят на грубост, в който властва силата, това е прекрасно и омагьосващо екзотично.

— Права си. На всичкото отгоре, историите имат начало и край, всеки проблем намира своето решение, и след като престъплението бъде изяснено, се възвръща покоят.

— Точно така! Мигновени вълнички по спокойна вода… Какъв рай! Страшно ми се иска да живея в Англия. След пенсия бих станала очарователна стара дама, която разрешава криминални загадки между приготвянето на ябълков пай и подрязването на мушкатата.

В мартенския ден през 2003 година, когато американците започнаха войната срещу Ирак, вероятно бях най-щастливият човек на земята, защото влюбеният надделя безпрекословно. Той изби различните особи, които би трябвало да реагират в мен, пречука иракчанина, арабина и мюсюлманина. В продължение на няколко часа мислех само за сигнала, който Буш ми бе дал — това бе денят на обявяването — за война или за любов!

Като видях, че Лейла не е отишла в Университета, изтичах у тях. Щом свирнах два пъти под нейния блок, тя се появи на прозореца на третия етаж с прическа, грим и влажни очи.

— Ще дойдеш ли? — извиках. — Трябва да говоря с теб.

Едва се бе появила долу на стълбището, когато я стиснах в обятията си, притиснах я до стената във входа и заоглеждах пламенно това съвършено лице със сякаш изрисувани устни и дребни зъби.

— Лейла, обичам те.

— Аз също…

— … и искам да се оженя за теб.

— Най-сетне…

Прегърнах я. Устните ни се сляха.

— Лейла, обичам те.