Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Погълнат от скръбта си, не исках да се замесвам в тези конфликти.

Освен дето вече не излизах и лекциите ми бяха прекратени, и че избягвах кафене „Насладите“, а мислите ми се бяха заплели и объркали, имах само едно ясно впечатление — ненужно бе да действаме, трябваше само да търпим.

Една сутрин, когато започвах тоалета си, забелязах три черни точки върху крака си, които веднага показах на баща ми.

— Брадавици, синко.

— Никога не съм имал.

— Често брадавици се появяват, след като човек е изпратил един мъртвец в земята.

— От ковчезите ли идва? Или от труповете?

— Не.

— Във всеки случай аз никого не съм изпращал в земята.

— Емоционален шок, синко. Използвах метафора, за да намекна, че брадавиците се раждат от мъката.

— Разбрано! Травмиран съм, така ли?

— Брадавиците са цветята, които изтерзаните души оставят да цъфтят по кожата им.

Той хвана крака ми с една ръка, нагласи очилата си с другата и разгледа трите матови маргаритки.

— Има два начина да ги премахнеш: натъркваш кожата си с настойка от лимон и бял оцет или ги именуваш.

— Избирам лекарство номер едно. Не виждам как ще кръстя брадавици си…

— А това също действа. Имах един приятел, който влачи една брадавица десет години, здрава, упорита, издръжлива брадавица, която никакво търкане, никакъв разтвор не успя да я премахне. В деня, когато я нарече Фатима, тя изчезна.

— Фатима, майка му, ужасна вещица, която го бе изтормозила, но той не го бе признавал пред себе си преди това. Щом намериш точното наименование на една брадавица, онова, което обяснява произхода й, я изтриваш.

— Случвало ли ти се е вече?

— Да.

Той се изчерви и сниши глас.

— Беше ми пораснала една брадавици през първите две години след брака с майка ти.

— Намери ли нейното название.

— Да.

— Е?

— Саад, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, капки звездна пот, обещаваш ли да пазиш тайна?

— Кълна се в живота си.

— Моята брадавица се наричаше Мириам. Една девойка, за която бях пожелал да се оженя точно преди майка ти.

— Преди ли?

Той стана пурпурночервен и избъбри като отмести поглед:

— Почти.

Изслушах това признание с разнежена усмивка и се замислих как ли се казват моите брадавици.

— Тате, брадавиците винаги ли носят женски имена?

— Мъжките — много често. Но не се фокусирай върху това, има и брадавици, които се наричат Угризения, Опиум или Двойно уиски.

И тъй, започнах да си влача трите брадавици. Какво ли изразяваха? Трудно ми бе да избера, щом станеше дума за терзания… Мирът? Щастието? Свободата? Бъдещето? Любовта? Децата? Ученето? Работата? Колкото до мен, сега всичко ми беше проблем. Бях прекалено тъжен, за да се връщам към миналото, затова помолих майка ми да ми приготви лосиона с оцета и лимона.

Бихме могли да свикнем с хаоса — нали бяхме свикнали с диктатурата — да, бихме се опитали да го изтърпим и да оцелеем при условие, че хаосът, макар да ни притесняваше в ежедневието, ни щадеше. Но един юлски ден през 2003 година хаосът се стовари върху семейство Саад.

Как да разкаже човек една трагедия? Ще изредя само събитията, като в безстрастен, лишен от емоция протокол, като спазвам безмилостния ред, който те следваха.

Късно сутринта на 12 юни 2003 година се реши, че мъжете, баща ми и аз, ще идем на пазар, привлекателна перспектива, която ни позволяваше да срещнем на работните им места съпрузите на по-малките ми сестри, единия търговец на тютюн, а другия пазач на входа на магазин за чинии.

Седнахме отвън в едно кафене и си побъбрихме поне час със зетьовете ми, като се радвахме на слънцето, което още не бе така смазващо, както щеше да стане през лятото — понякога до петдесет градуса.

— Синове мои, толкова сме си добре по мъжки, че забравихме задачата, с която ни натовариха жените — да напълним кошниците. В този миг един мъж зацепи тълпата бързо, като разблъскваше минувачите.

— Пак крадец, който бяга — извиках.

Зет ми, пазачът на магазина, пъргаво стана.

— Надявам се, че не идва от моя работодател!

Той скочи разтревожен в тълпата.

— Да ти помогна — рече вторият ми зет и го последва.

Гледахме как наближават беглеца, който се държеше странно, по-скоро като луд, отколкото като крадец, не само че бягаше без посока, веднъж наляво, веднъж надясно, но и се смееше с пълно гърло, с яркочервени очи, като правеше странни движения под широката си джелаба.

Изведнъж, когато зетьовете ми вече щяха да го хванат, крадецът застина, погледна небето, отметна глава и изрева.