Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Наистина ли? Имаш ли доказателство?

— Да. Всичко видях.

— А…

— Пък и какво променя това, американски куршум, иракски куршум, шиитски куршум, сунитски куршум или пък заблуден куршум? Ти си мъртъв.

— Не, не е същото. Съжалявам. Убит съм от нашите освободители. Тази мисъл е тежка. Особено за мен, който никога не съм изпадал в антиамериканизъм. Ще се наложи да свикна, синко, ще се наложи да свикна. Ще кажеш, имам време…

И изчезна.

Щеше ми се да му кажа, че ние също ще трябва да свикнем, да свикнем с опустошителната му липса, да свикнем да губим вяра в нашите освободители.

За сметка на това бях доволен, че не ме пита повече за последните си мигове, защото щях да му призная всичко, което ми се бе случило по време на сцената. По силата на незнайно какво чудо на телепатията или на близостта, през онези няколко секунди, бях гледал на баща си през очите на изплашените американци, да, не бях проследил гледката само през моите синовни очи, а и от гледна точка на пехотинците. Какво бяха видели? Един арабин! Изведнъж един арабин се хвърля към тях, ръкомаха като бесен и крещи на този твърд, насечен, вибриращ език, който те не разбират. Един арабин! Един мръсен арабин! Един арабин чужденец! Един ужасяващ арабин, на когото човек не може да се довери, защото може да експлодира заедно с него! Един от онези проклети араби, по които трябва да открием картечен огън, преди да помислим! Един от онези екзалтирани араби, при които май ще трябва да останем завинаги, за да се подчиним на президента Буш, да наложим демокрацията и да изпомпаме петрола! Един от тия лайняни араби, които продължават да говорят на арабски, да мислят на арабски, да произвеждат арабски чавета и да живеят на арабска територия! Един гнусен арабин: баща ми!

Майка ми изглеждаше сякаш владее събитията. Тя не се оплакваше, бе пресушила сълзите си, застана очи в очи с новата ситуация и започна да реорганизира живота на къщата. От този момент тя действаше само като майка, не като съпруга — ясно е, че съпругата бе умряла в деня на смъртта на баща ми. Сестрите ми я следваха трудно, като сомнамбули, и продължаваха плаването в живота на кораб-призрак, самотни пътнички, всичките вдовици, без пари и с деца на ръце.

Бях станал глава на семейството, заех мястото на баща ми и се опитах да задоволявам нуждите ни. Изоставих мисълта да завърша образованието си и се захванах с най-спешното: да намеря работа, да разтоварвам каси, да чистя кухни, да пазя магазини нощем, каквото и да е. По мълчалива уговорка никога повече не говорехме за бъдещето: бяхме се впрегнали да оцелеем, придържахме се към днешния ден и утрешното утро беше най-далечният ни хоризонт.

Все пак една вечер майка ми се доближи до мен, докато се бях изтегнал на рогозката изтощен и със смазан кръст, и ми рече:

— Синко, искам да заминеш. Тук стана ад.

Лицето й бе толкова промито от трагедиите, че се бе превърнало в спокойна, безизразна маска и вече никакво вълнение не го караше да потрепва.

— Мамо, ако ти със сестрите ми живееш в ада, оставам с теб.

— Саад, мисля, че ще ни бъдеш по-полезен в чужбина. Тук бъдещето няма бъдеще. Ако заминеш, ще работиш някъде по-добре и по-малко, ще забогатееш и ще ни изпращаш долари.

Обърнах се към стената и й възразих с плещи и мълчание: дума не можеше да става и отказвах дори да се замисля над такова решение.

През тези несигурни месеци най-живичката ми племенничка, шестгодишната Салма, ме придружаваше на новото работно място, което тъкмо заемах: тя имаше задачата да знае какво правя във всеки час от деня и сновеше между мен и апартамента, като осведомяваше женската дружинка, успокояваше ги по мой адрес и ги уверяваше, че съм изял салатата, която ми е донесла и че ще се върна в еди си колко часа.

Момиченцето ходеше с мен навсякъде със своята лъчезарна усмивка и аз неочаквано се привързах към нея. Не беше ли тя единственото човешко същество, на което отделях време — няколко секунди — да се посмеем, да побъбрим, да се шегуваме? Веднъж, щастлив да я видя след една изтощителна работа, без да мисля, я бях нарекъл, „малката ми годеница“. Докоснато право в сърцето, хлапето така се изчерви, че обхванат от жал към това девойче, което никога нямаше да познае баща си, започнах всеки път да казвам: „Ето я малката ми годеница!“, щом само се появеше тя на вратата на някой склад или плевник.

Понякога се карах на майка ми:

— Не бива да пращаш Салма като свързочник през целия град! Опасно е! Може да попадне на фанатици, да я уцели шрапнел, да я улучи заблуден куршум, не знам какво още. Притеснявам се…