Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Тя ме гледаше втренчено.

— Саад, не искам животът ти да спре много преди смъртта ти. А точно това се случва тук.

— Да, животът е тежък, но…

— Може би е знак от Бога, че тук няма вече жена по твоя вкус: и това показва, че трябва да се погрижиш за семейството си. Няма време за губене. Ако искаш да ни помогнеш, заминаваш извън страната.

— Но…

— Не ми възразявай, трябва да заминеш.

— Нямате ли нужда от мен тук?

— С моите крака можех да тичам толкова добре, колкото и ти от болница в болница. Онова, което ни липсваше, бяха пари. Ако имахме долари, щяхме да успеем да влезем при доктор Бен Саид и щяхме да имаме право на антибиотици. Не искам отново да преживея това. Сине, умолявам те, нареждам: емигрирай. Ти си млад, пъргав, умен и силен. Ще работиш в чужбина и ще ни изпращаш спестяванията си. Само ти можеш да ни спасиш.

— Да ви оставя сами, така ли? Мислиш ли, че татко щеше да е съгласен?

Тя се вгледа в мен, поколеба се, погледна за миг зад себе си, за да се увери, че дъщерите й няма да я чуят.

— Говорих с него, той е съгласен.

— Кога?

— Нощес.

Тя наведе чело, като се боеше от моята реакция. Дали си мислеше, че ще я сметна за луда? Веднага я успокоих:

— О, значи не съм само аз! И ти ли го виждаш?

Тя вдигна глава и ме изгледа сурово, сякаш съм казал глупост.

— Разбира се, че го виждам, Саад. Всяка вечер след вечерния чай. Започна на третия ден след смъртта му.

— И ти ли след три дни…

— Три дни.

— Какво ли е правил през тези три дни?

— Не знам. Мисля, че е свиквал да бъде мъртъв. Или е търсил пътя, които води насам. По този въпрос е много дискретен. И с теб ли?

— И с мен.

— И тъй, появи се на третия ден и мога да ти кажа, че не го приех с комплименти, дори здравата го насолих за заблудения му куршум.

Млъкнахме, всеки държеше да запази в тайна разговорите си с призрака на татко, тази интимна част от нас, сгушена на кръстопътя на нашите личности и нашите спомени.

Прегърнах я.

— Мамо, благодаря ти за доверието. Ще замина.

— Къде ще идеш?

Помислих за Лейла и отговорих, без да се замисля:

— В Англия.

Как може човек да измине хиляди километри, като няма нито динар?

Тази сутрин облаците, като не успяха да попречат на слънцето да изгрее, го отблъскваха нацупено, опълчваха му оловната си неподвижност и процеждаха мръсно, сивкаво мъждукане, толкова бедно на светлина, колкото е и сянката. През прозорчето на банята виждах тъжните покриви, балконите, натрупани с кашони, пране и дюшеци, все едно са мазета. Нито една котка или птица. Само гласът на мюезина, усилен от високоговорителите на джамията, които придаваха носов тембър на беззвучния му глас, пресичаше вцепенението.

Как човек да измине хиляди километри, като няма нито динар?

Довърших бръсненето с един античен бръснарски сапун, който ми позволяваше, благодарение на миризмата на сандалово дърво, примесено с кедър, да си представям, че съм с баща ми, след това се погрижих за краката си.

Как човек да измине хиляди километри, като няма нито динар?

— Продай нещо, сине.

— А, тук ли си?

Както си му бе навик, по потник и долнище на пижама, баща ми бе седнал на тантурестата дървена табуретка.

— Да, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, тук съм с теб и се опитвам да облекча грижите ти.

— Не се получава.

— Изненадваш ме! Наистина ли смяташ да заминеш?

— Ти знаеш…

— Намирам това решение за лековато. Запази вяра и проблемите постепенно ще намерят своето решение.

— Хаосът триумфира, тате!

— Хайде, хайде, това е преходно.

— Не, тате, храниш илюзии. Може да продължи дълго, утре няма да е по-добре, дори може да е по-зле. А когато човек не очаква напредък, той заминава.

— Мм, разбирам разсъждението, утре няма да е по-добре, но другаде ще е по-добре.

— Точно така.

— Ако очертая разликата между нас двамата, синко, аз съм оптимист, който казва „утре“, а ти оптимист, който казва „там“. Твоят оптимизъм е развит в пространството, а моя съм го застопорил във времето.

— Недей да омаловажаваш разликата между твоето поведение и моето. Твоят домошарски оптимизъм е фатализъм.

— А твоя номадски оптимизъм е всъщност подлостта на бягството.

— Противно на онова, което твърди мама, ти не одобряваш това решение.

— В началото предпочитах да останеш тук, но… хм… знаеш, че с майка ти не може да се спори дълго… тя винаги те оплита, откъсва те от първоначалните ти идеи и те приклещва в нейните.

Отговорът му ми дойде като ъперкът в брадичката. Преди той да ми отправи този удар, не се бях усетил, че пиша нова глава във вековния роман, в който мъжете, считащи себе си за свободни и независими, изпълняват желанията на жените, които поддържат семейното им огнище. За да скрия притеснението си, насочих разговора към практическите трудности: