Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Убеден, той кимна с глава:

— Довечера в седем, пред кафене „Саид“.

И се отдалечи с невероятна скорост, бързина, която потвърждаваше, че преди това нарочно бе отделил време да ме изслуша.

„Готово!“, помислих. Макар по пътя ми да оставаха много неизвестни, чаках вечерта трескаво и си задавах стотици въпроси: как да избегна да ми дадат задача тук? Как да ги подтикна да ме изпратят зад граница? Продължението на събитията ми показа, че сред всички тези въпроси, не си бях задал правилния. Но избързвам…

В седем забих кола пред кафене „Саид“, където зачаках, като изпитвах усещането, че съм наблюдаван, няколко агенти минаха през площада, нарочно според мен. Минаваха, оглеждаха ме, след това си отиваха, може би информатори, изпратени да ме разпознаят.

В осем часа, мъжът с брадата, подстригана като челюсти на акула, мина отдясно и ми подхвърли, без да забавя крачка:

— Върви след мен, сякаш не ме познаваш.

Тръгна по лабиринт от улици, след това четири пъти зави около група сгради. Какъв ли беше смисълът на това вървене? Дали ме показваше на някого? Или проверяваше дали някой ме следи?

Най-сетне се втурна на бегом в една тясна уличка. Втурнах се и аз, от страх да не го изгубя, когато един юмрук ме спря и ме хвърли на земята.

— Той е!

Великанът, който ме беше проснал, ме показваше на четирима други великани, които ми се нахвърлиха, запушиха ми устата и завързаха ръцете и краката ми. След което ме хвърлиха небрежно в багажника на една кола, все едно бях вързоп чаршафи. Единият ми заповяда да си прибера главата. Капакът се тресна над мен.

Пълна тъмнина.

Двигател. Път. Друсане. Спирачки. Ускорение. Затишие. Шум от говор. Изключен мотор. Викове. Обиди. Тичане. Блъскащи се врати. Тръгване. Двигател. Шосе. Пътища. Друсане. Камънаци. Дълъг път.

Стоп.

Светлината се връща, светлина от фенерче в нощта. Ослепява ме. Мъжете ми помагат да изляза, прерязват въжетата на глезените и ми заповядват да ги следвам. Къде ли съм?

Влизаме в една сграда, слизаме в мазето, отварят една врата и ме блъсват там. Вратата се затръшва.

Ето, това е краят на пътешествието.

Не знаех къде съм и защо.

Изминаха дълги часове, часове, които използвах, за да се успокоя и да се опитам да схвана ситуацията. Не ми вярваха. Изпитваха ме. Искаха да ме покажат на хора, които щяха да разпознаят в мен агент на американците, или още по-зле, агент на евреите. Само да не им заприличам на някого! — помислих си. Да си пожелаем природата да не ми е извъртяла мръсен номер с някой двойник…

Досещах се, че скоро ще има силов разпит и се подготвях за него, боях се толкова, колкото и хранех надежди в него. Трябваше да им вдъхна доверие, да ги убедя, че съм от техните, че дълбоко в себе си оставям да говори само Саад, който мрази американците, убийците на баща му. Тъй като този Саад съществуваше, трябваше да заключа с катинар всички други Саадовци, по-разсъдливите, по-нюансираните Саадовци, зад тапицирана врата.

Когато изгубих представа за времето от глад, от жажда, от ужас, четирима мъже дойдоха да ме вземат и ме изблъскаха пред едно бюро. Мъжът, който се мъдреше зад една пишеща машина залая:

— Разпознаха те, куче! Знаем кой си! Ти тръгна към гроба си, като се свърза с нас!

Тези крясъци ме убедиха, че нищо не знаят за мен, и че са отчаяни. Смелост!

— Искам да бъда от вашите.

— Кои смяташ, че сме ние?

— Хора, които се борят срещу Америка.

— Ти си приятел на американците!

— Мразя ги, те убиха баща ми.

— Имаме доказателства.

— Със сигурност нямате.

— Наричаш ме лъжец, така ли?

— Нито ти, нито никой никога няма да докаже, че обичам американците, защото ги мразя.

Разпитът продължи бърз, гневен, отсечен цели три часа и през цялото време не се оставих да ме разколебаят и за миг.

Отпратиха ме в килията, не без оскърбления.

Няколко минути по-късно ми дадоха парче хляб и кратунка вода. Виж ти, щом искаха да живея, значи резултатът от разпита вероятно е бил положителен.

Докато се хранех, се оставих да ме обхване еуфория. Със сигурност след проучванията им и това изпитание, щяха да ме включат в група на новаците.

Тази перспектива разкрива моята наивност.

Щом се почувствах по-добре, дойдоха и ме отведоха в друга стая, където още щом видях камшиците и кожените колани, разбрах какво ме чака.

Ужасен от мисълта, че ще страдам, се вцепених от страх и станах толкова безизразен, че сигурно създавах илюзията, че съм нагъл. Изтезанието започна. Крещях, пищях, борех се, но не излизах от персонажа, който си бях избрал: човек, мразещ Америка и американците. На няколко пъти ми заговаряха на иврит или на персийски, като ми предлагаха да скъсят мъчението ми, за да разберат дали знам тези вражески езици, но всеки път сякаш оглушавах. Въпреки това ударите не спираха.