Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

В един миг, когато нацепената ми кожа гореше и виждах локва от собствената си кръв на пода, получих толкова силен удар в бъбреците, че видях внезапна силна светлина, изпитах някакъв ненадеен екстаз и изгубих съзнание.

На другия ден се събудих в стая с няколко легла. Бях единственият легнал сред въоръжените мъже, които се движеха насам-натам из стаите наоколо, без да ми обръщат внимание, и разбрах, че са ме извадили от мазето, което си бе повишение. Един облечен в бяло младеж, вероятно ням, ми даде аспирин и се погрижи за раните ми.

Към средата на деня мъжът с маската от брада дойде и седна до мен.

— Добър ден, Саад.

— Добър ден, имате странно отношение към приятелите си.

— Здравословно. Не сме сигурни, че приятелите ни са ни наистина приятели.

— А в моя случай?

— Ще видим.

Преведох си го: преминал съм няколко граници.

— Какво можеш да правиш?

— Физически, не кой знае какво.

— Грубияни и великани вече си имаме. Липсват ни хора с други, по-интелектуални умения. Завърши ли си правото?

— Почти.

— Колко езика говориш?

— Английски и испански. И мъничко руски.

Колебаех се дали да излагам на показ езиковите си умения. Дали внезапната ми откровеност нямаше да ми навлече беди?

Той завърши:

— Имаме нужда от хора като теб. Ще се върнеш при майка си и сестрите си, щом можеш отново да ходиш.

— А след това?

— Задаваш прекалено много въпроси.

И изчезна.

След тридневно лечение ми завързаха очите, напъхаха ме в една задушливо топла кола, която докато се друсаше, отвори някои от раните ми, но решен да убедя похитителите си в своя героизъм, се въздържах от всякакви викове и гримаси, от мен се изтръгнаха само няколко стенания, когато колата запропада в дупки.

Няколко часа по-късно ме изхвърлиха, колата потегли, а щом си махнах превръзката от очите, разпознах кафене „Саид“.

Приближих до единствения работещ фенер и различих все още подпухналото си лице в една витрина. Като видях посинените си очи, разцепената устна и сините и жълтеникави петна, които красяха кожата ми, полепналите по коричките на раните коси, се разсмях. Дълго. Гръмогласно. Самодоволно. Всъщност, бях доста горд със себе си.

Бавно и мъчително тръгнах към моя квартал. Докато отминавах ъгъла, видях едно момче, което сновеше по нашата улица и което застина щом ме видя.

— Саад Саад?

— Да.

— Добър вечер, аз съм братовчед на Лейла.

Погледнах го и внезапно болката нахлу под черепа ми, блъскаше и болеше. Вместо да му отговоря, закривих лице и стиснах слепоочията си.

— Не се ли чувстваш добре?

Свлякох се на земята, опрял гръб до стената. Той клекна до мен и ме загледа. През това време болката се отдалечаваше на бавни вълни и като че ли съжаляваше за това.

— Ще се оправя…

— Бил ли си се? — попита той със свенливо уважение.

— Не, идвам от един стаж.

С няколко изречения и без да се замислям, му разказах Урока, който бях предъвквал през последните дни: искам да се посветя на страната си, боря се срещу американския потисник, ще дам живота си, за да го изгоня и възстановя правителство, което ще зачита страната ни и Пророка, накратко, по рефлекс му сервирах припева, който можеше да отдалечи болката.

След няколко изненадани физиономии, той закима с глава. Настана мълчание. На моменти се оглеждаше притеснено наоколо, сякаш се питаше какво прави тук. Внезапно го попитах:

— Нарочно ли дойде тук?

— Не…

— Случайността ли те доведе?

— И това не… просто… просто бях дошъл да ти кажа… че… и аз… като теб… скърбя за Лейла.

— Като мен ли? Няма начин.

— Като братовчед… извини ме, сега разбирам, че е било глупава идея. Никой от нас двамата няма желание да…

— Да, излишно е! — заключих.

След тези думи се надигнах, поздравих и се качих у дома, без да се обърна, но и без да заподозра истинската причина на неговото идване, нея щях да науча чак няколко години по-късно.

Семейството ми вдигна голяма врява, защото си бяха представяли най-лошото, и след няколко мъгляви обяснения се оставих жените да ме лекуват и глезят, но най-основното не признах нищо, а на майка ми казах само, че съм предприел стъпка, която ще ми позволи да емигрирам.

Призори с пламнали стъпала се завлякох в банята, където приготвих в един леген с гореща вода разтвор от лимонова трева и синап. Щом потопих краката си в течността, се появи баща ми.

— Нали няма да направиш това?

— Баня със синап ли?

— Не, да станеш терорист!

Усещане за блаженство нахлу у мен през пръстите на краката. Отдадох му се за няколко мига, преди да прошепна: