Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Макар да подозирах, че е поръчал множество набези, като е изпратил наемници, слушах версията му със зяпнала уста. Дали защото беше луд, или защото се наслаждаваше на своя цинизъм, но той искрено се вземаше за най-видния пазител на месопотамските антики, който някога е съществувал. Като го слушаше човек, ако един ден Националният музей бъдеше възстановен, трябваше да носи неговото име.

Въпреки многословието му, го разбирах по-добре, отколкото терористите, с които се бях свързал. Фахд бе индивидуалист, който мислеше единствено за себе си, своето имане, своето удоволствие, своя успех; струваше ми се по-лесен за възприемане от фанатиците, готови да се разпердушинят заедно с невинни хора насред пазара, мошеничеството му бе здраво, добродушно и успокоително в сравнение с лудостта, която палеше някои други.

Когато се убеди, че не се задушавам от скрупули, ми съобщи за тъй очакваното пътуване:

— Ще отидеш с кола до Кайро заедно с Хабиб и Хатим. Ще пренесете дискретно няколко експоната, които идват от Харта, градът на партите. Онова, което искам от вас, е да избягвате митниците и граничния контрол, ако ви спрат, не ме познавате. Като изключим това, използвайте толкова време, колкото ви трябва, минете откъдето искате, само доставете нещата на адреса, който ще ви дам. Среща във вторник. Така устройва ли те?

Ето, бях спечелил. За няколко месеца бях открил начин да се измъкна от Ирак.

Върнах се за три дни у дома, в Багдад, за да съобщя добрата новина на семейството си.

Вечерта, която прекарахме заедно, сестрите ми и майка ми се насилваха да мислят, че става въпрос за добра новина. Тревогата гризеше радостта ни, страхът, да не би да се изгубим и никога повече да не се видим помрачаваше разговора и вместо да направи отношенията ни нежни и топли, ги правеше хладни, пресметливи и насилени. Беше ми неловко, бях нещастен и се колебаех между желанието да избягам веднага и това да се откажа от заминаването.

В полунощ майка ми дойде в тъмното килерче, където спях, и коленичи пред мен с малко сгънато одеяло върху дланите.

— Прости ми, Саад, утре ни напускаш, а не мога да ти дам нито грош. Другите майки, чиито синове излязоха от страната им осигуриха пари за път, а аз не притежавам нищо. Аз съм жалка жена, не мога да ти предложа нищо повече от това одеяло, никога не съм била майка на висота.

Прегърнах я и й казах, че никога няма да се съглася с онова, което тя си мисли. Тя заплака на рамото ми. Сълзите й имаха тъжен, горчив вкус.

След това взех смешното одеяло и й заявих:

— Никога няма да го изгубя. Когато се уредя в Англия, ще сложа това одеяло в рамка от резбовано дърво със златен варак и под стъкло и ще го закача в хола си над камината. Всяка година на първи януари ще го показвам на децата си и ще им обяснявам: „вижте тази тъкан, това е одеяло от баба ви. На пръв поглед човек би рекъл, че е някакво мизерно чердже, но всъщност е летящо килимче. На него прекосих цели континенти, за да се настаня тук, да ви дам хубав живот и прекрасно образование в една благоденстваща и мирна страна. Без него нямаше да сте тук всички вие, щастливи около мен.“

— Сбогом, Саад, сине мой.

— До скоро.

И я прегърнах за последен път.

Бърз и пъргав, джипът засмукваше пътя и изхвърляше праха зад себе си. Бях се изправил през люка, за да усетя с голото си тяло по-осезаемо скоростта, да гълтам километрите и да пия вятъра, който утоляваше жаждата ми.

Тъй като не срещахме никого, Багдад се стопи зад нас завинаги, и ние се измъквахме към нови, спокойни, съзаклятнически пейзажи. Ако не бяхме прекосили няколко синора и проследили лъкатушенето на пътеките, можех да помисля, че прекосяваме девствена, нова, непозната земя, създадена за нас същата сутрин. На моменти между две изръмжавания на мотора и тъй като скалите плуваха като пасажи риба от двете ми страни, се чувствах опиянен и непобедим.

Хабиб и Хатим, двамата ми спътници, толкова често бяха минавали по този път, че знаеха по кой път да хванат, за да избегнат бариерите и контролните пунктове.

— Много си добър на волана — изкрещях в ухото на Хабиб. — Къде си се учил да караш?

Той се засмя.

— Вадиш ли си книжка, за да се чукаш? За един мъж е толкова естествено да шофира, колкото и да прави любов. Чуваш ли, Хатим, какво пита хлапакът?

— Мда, man !

Спряхме на границата на една пустиня.

— Почивка — заяви Хабиб. — Да отдъхнем малко.

— Мда man .

— Саад, иди напълни всички бидони от оня кладенец, зад скалите.