Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— С удоволствие — възкликнах.

— Добре man .

Бях щастлив, че най-сетне имам нещо за вършене. За какво служех? Защо Фахд ме бе лепнал за обичайните си превозвачи? Хабиб и Хатим си знаеха работата и се оправяха по-добре, отколкото аз бих могъл.

Докато те се изтягаха под едно дърво и пушеха, „о, man , колко е гот“, аз сновях, без да се щадя между колата и кладенеца, стотина метра по-нагоре. Когато напълних и последния бидон и като знаех, че съм изпълнил дълга си, реших, преди да се върна до багажника, да си дам няколко минутки и да си измия краката в локвата, която се плискаше до стената на кладенеца.

Докато си разтривах пръстите, баща ми се появи и седна отдясно.

— Е, синко, ето те при лотосоядите, така ли?

— При какво?

— Лотосоядите.

— Не можеш ли да говориш като всички хора?

— Не, избягвам.

— Не те ли притеснява, че не те разбират от първия път?

— Това ме очарова. Да открия глупака, да надуша невежата, да издебна посредствения, това винаги е било едно от най-сладките ми пиршества.

— Но, тате, думите са били измислени, за да се разбират хората.

— Глупости, думите са били измислени, за да се различават и да се разпознават избраните между хората.

— Страхотно! Значи, понеже невинаги те разбирам, да се чувствам по-низши от теб, така ли?

— Точно така. Това също е едно от удоволствията ми.

— Ужасен си.

— Не, формирам те, издигам те, шлифовам те. Не си ли забелязал, че не спирам да идвам при теб, макар да тъпчеш на едно място?

— Ммм…

В далечината вечерта напомняше за себе си с угасваща светлина, изпълваше пустинята с причудливо безмълвие и прекъсваше шушненето на и без това едва забележимия живот. Постепенно сянката изпълзяваше изпод скалите, синя, сива и разкриваше неподозирани досега релефи и вдлъбнатини. Имах чувството, че нощта не слиза от небето, а се издига от земята и разстила мъртвешка скръб, по-пронизваща от студа, скръб, лишена от цветове, скръб, от която вълци да завият.

Обърнах се към баща ми и му се усмихнах.

— Виждам, че си решил да ме последваш. Ще пътуваш ли с мен до Лондон?

— Може да се случи да имаш нужда от мен, нали?

— Няма ли вече да ходиш при мама?

— Временно.

— Ще й бъде тъжно.

— Тя вече беше тъжна, преди да й го кажа, липсваш й, Саад.

Внезапно ме досрамя, че в началото на своето приключение почувствах такова опиянение от бягството си от Багдад. Тате усети носталгията ми с оттенък на вина и взе да се прави на палячо:

— Във всеки случай майка ти не ме слуша повече сега, когато съм мъртъв, отколкото приживе. Дали съм тук, или не, не зачита отговорите ми и църцори вместо мен. Затова реших, че е по-полезно да дойда с теб, синко.

— Благодаря.

— Не бързай толкова да се радваш. Придружавам те, но не одобрявам екскурзията, която си предприел. Преценявам я сурово. Ти не си модел, сине мой!

— Модел за какво?

— Не си модел на иракчанин. Представи си, че всички направят като теб. Вече няма да има Ирак.

— Отдавна вече няма Ирак.

— Синко!

— Преди да бъда модел на иракчанин, ще се погрижа да бъда модел на мъж. Искам да мога да работя, да печеля пари, да помагам на семейството си, да осигурявам оцеляването на жените, които работят вкъщи, и на децата, които имат нужда да се учат. Намираш поведението ми за недостойно ли?

— Не, но мислех за моята страна…

— Грешиш. Какво е една страна? Случайност, на която нищо не дължа.

— Синко, недей да ми мътиш главата! Това пътуване, което аз продължавам да не одобрявам, започва зле с тези две безотговорни откачалки и товара, който онзи боклук Фахд ви е поверил!

— Е, какво? Незаконна търговия с произведения на изкуството ли? Има и по-лошо.

— Да, има и по-лошо и ние шляпаме в него.

— Не разбирам.

— Както винаги! Всичко казах, но ти нищо не разбра.

Той изчезна и ме остави в състояние на притеснение и неудобство, и измъчван от някаква предусещане с горчив привкус.

След половин час, през който разсъждавах — напразно — относно съмненията, които пося в мен, се върнах при спътниците си. Те пушеха със сериозен вид, мълчаливи във вечерната сянка.

— О, man … о, man … о, man …

Хатим възторжено дърпаше от една лула и гледаше как димът се издига към смрачаващото се небе. Хабиб не произнасяше и дума, но изглеждаше също толкова омаян и смучеше своята.

— Ето, момчета, напълних бидоните. Тръгваме ли?

— Не, Саад, ще лагеруваме тук.

— Да, man .

— Този път е супер качество, прекрасна, великолепна, чиста, та чиста!