Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Да, man .

И въздъхнаха, неспособни да кажат и дума повече.

Възпротивих се срещу това решение. Не можехме да си позволим да се пипкаме по този начин. За какво да спираме? Трябваше да сме в движение, да шаваме и всеки миг да се изплъзваме от разпознаване. Иначе за какво ни беше да се движим тримата? Бяхме се уговорили с Фахд да се сменяме на волана.

Изтегнати, усмихнати и кротки, те изглеждаха, сякаш не ме чуват. Държаха очите си прекалено отворени между вцепенените, зачервени като на хора, които страдат от безсъние, клепачи, постоянно подсмърчаха и бършеха очи с ръкав.

Тревожен вятър се процеждаше от мрака.

Колкото повече време минаваше, толкова по-силно дърпаха те дима с ненаситна лакомия.

Приближих, за да предизвикам реакция:

— Отговорете, мътните го взели! Какво става?

— Хей, man … вземи една ганджа и ще разбереш.

Приближих до Хатим, наведох се над ръката му и разбрах какво се бе случило. Три от пакетите, които пренасяхме, поставени на самата земя, бяха отворени, въпреки изричната заповед на Фахд и една дяволска машинация.

Верен на своя метод, хитрият търговец бе направил руски пакети, по модела на матрьошките, онези дървени кукли, които съдържат в себе си по-малки и още по-малки кукли, а последната е не по-голяма от напръстник. Ако и официално да пренасяхме предназначени за туристите статуетки, то знаехме, че те скришом съдържат шумерски таблички на по две хиляди и петстотин години, но тази измама прикриваше още една реалност, всъщност пренасяхме товар наркотици.

Дали Хабиб и Хатим не бяха в течение? Май не, щом незабавно бяха отворили тези пакети.

— Опиум?

Те се засмяха кротко, почти предпазливо, със сякаш памучен, грапав, но и мек глас. Значи само на мен се подиграваха.

— Вземи, Саад, дръпни си, суперско е!

— Да, man , дръпни!

За миг без малко да приема предложението им. В крайна сметка, защо да не се възползвам? Щом рискувам да ме арестуват за трафик на наркотици, поне преди това съм ги опитал, нали?

Гневът ме задържа.

— Знаели сте?

— Какво говориш!

— Да, man , да, знаехме.

— Защо приемате?

— Дръпни една ганджа и ще разбереш.

— О, да, man , да.

— Тези пътувания са най-хубавото нещо в живота ни.

— Най-доброто, man .

— Проблемът е, че последния път толкова прекалихме, че ни трябваха три месеца, за да стигнем до Кайро. Бандата на Фахд бе убедена, че сме се чупили с целия товар. А пък ние просто бяхме попушили малко. Малко прекалено.

— Много, man , много!

— Накратко, шефът се ядоса и ни натресе теб. Ние малко се пристрастихме и започва да става трудно.

— Не, лесно е, man , лесно е.

— Ще видиш, Саад, ние с теб ще се разберем, ще ти покажем пътя, ще ти обясним как да стигнеш и местата, които трябва да избягваш, а срещу това ще ни оставиш да пушим.

След това вече нямаше никакъв начин да се поддържа разговор. Мастилото на нощта сякаш ни желира. До лагерния огън, който импровизирах, двамата мъже вече не принадлежаха на заобикалящия ги свят, наркотикът изтръгваше от неподвижните им тела стенания, вопли, пламък и екстаз, към полунощ Хабиб дори се заговори с някакъв ангел.

Свит до някакви отломки от скали и завит със спалния чувал, нямаше как да се предпазя да не дишам продължителния лъх на опиумна миризма, като се опитвах да достигна до насладата единствено с ноздрите си, а след това вбесен, че се поддавам на изкушението, се обърнах към планината, и за да се пречистя, се опитах да вдъхна минералната миризма на камъка и звездите.

Най-сетне дойде леденото утро и оскърбителната светлина на деня върху двете бълнуващи тела.

— Да тръгваме, обяснете ми пътя, приятели.

Видях объркването в блуждаещите разширени зеници. Дълго време им трябваше, за да дойдат на себе си, да схванат къде се намират, да ме разпознаят, да си спомнят къде е трябвало да идат.

Поех волана и ги настаних на задната седалка, където те отначало поемаха въздух като извадени от водата риби. Потеглих. След три-четири друсвания започнаха да повръщат. Помогнах им да се облекчат. След още три-четири спирания те вече спяха като бебета.

Тъй като бях свалил обувките си, за да карам, баща ми не закъсня да се появи на съседната седалка и замърка заслепен и очарован, докато бърникаше копчетата.

— Обожавам тези селски коли с четири движещи колела.

— Четири по четири ли?

— Щом казваш. Признай, че твоите приятели лотосоядите не са за пред хора тази сутрин!

— Как ги наричаш?