Сгромолясах се на земята, задавих се и изхрачих жлъчка. Крайниците не ме слушаха. Бях се вцепенил. Оловото на парализата ме бе заляло.
— Господи, направи така, че да умра! Веднага, Господи! Веднага!
В този миг една ръка сграбчи рамото ми и ме принуди да се обърна, видях ухиленото лице на Хабиб, който прихна в смях и ми предложи опиум.
Без да се колебая, приех с едно движение на клепачите.
Той ми протегна лулата си. Жадно я засмуках и бързо усетих как олеквам.
На петнайсетото вдишване гемията, в унисон с новото ми благоденствие, се издигна над водите, опъна платна, полетя към звездите и се отправи право към луната.
Летяхме.
Хабиб се смееше.
Бяхме се отказали от ужасния океан, за да плаваме в небесата. Гемията ни спря да се клати.
Щом достигнахме височината на едно самотно, дундесто облаче, което мързелуваше във въздуха, то потръпна, изненадано да ни види, стегна задник от страх и избяга, по-чевръсто от кротушка.
Хатим извика „ Man , о, man “, но облачето дори не се обърна.
Малко след това луната се надвеси над мен, усмихна ми се нежно, очите й ми напомняха тези на майка ми, а устата, тази на Лейла. Мисля дори, че луната се опита да ме целуне, когато един порив на вятъра, който тласна екипажа ни напред, ни попречи.
Не си спомням продължението…
Една седмица по-късно, Хабиб и Хатим ме оставиха в полусъзнание на мястото на доставката, един мазен гараж в някакво предградие на Кайро, тъй огромно, тъй шумно, тъй оживено, тъй богато с наситени и разнообразни миризми, че го взех за самия център.
— Bye, man , удоволствие бе да пътуваме с теб.
— Сбогом, Саад, жалко, че не искаш да продължиш, бяхме добър отбор. Само един съвет: никога повече не докосвай опиум.
— Избягвай, man , избягвай. Ефектът върху теб е прекалено тежък…
— Така се беше отнесъл… тотално бълнуване! Почти изревнувахме, да знаеш?
— Мда, ревнувахме, man , ревнувахме!
— Е, ако си промениш мнението, ще вземаме колата оттук след седмица, за да се върнем в Багдад. O.K.? Седмичка. А дотогава, поздрави на баща ти от нас.
— Мда, man , цуни баща си. Забавен тип е старият, забавен… Мамка му, яко се кефихме!
За да съм сигурен, че нямаше да ги срещна, вървях часове наред право пред себе си, като сменях непознати улици, вървях по пътища, построени върху стълбове над други пътища, покрай безбройни бетонни блокове, с незавършен последен етаж, за да могат да се добавят още етажи през годините, и се опитвах да изтрия от главата си всяка отправна точка за мястото, където ме бяха оставили.
Защо споменаха баща ми? Дали им се беше явил? Или ме бяха чули да си говоря с него по време на дългите ми бълнувания?
Всъщност, къде ли беше той? Сетих се, че не е идвал при мен от няколко дни.
Седнах до една шахта, събух си обувките и си заразтривах пръстите на краката. Тате не дойде. Опитах отново. Напразно.
Дали ми се цупеше заради опиума? Да не би пък да не бе успял да прекоси Червено море? Как ли се придвижват мъртвите? Дали го бях изгубил като тръгнах по вода? Дали наркотикът бе разрушил възможността той да се върне?
Объркан, отново закрачих безцелно.
Учителите ми бяха описали Кайро като огромен град, което не беше съвсем вярно: в действителност Кайро се простира на толкова обширна площ, че така и не успях да достигна до границите на този безкрай. Когато човек пристигне в египетската столица, трябва да изостави мисълта, че ще надмогне пространството, да пожертва това провинциално, архаично чувство, че винаги знае къде е, къде отива, кого ще срещне. Опиянен от новата си свобода, очарован, че не се боя от самоубийствени атентати, нападения и бомбардировки, щастлив да вдигам очи към небе, където не кръжат военни хеликоптери, блажен, че не вървя по земя, осеяна с руини, дюшеци, пирони, греди и съмнителни кости, бях доволен само да вървя безцелно и да изследвам Кайро с краката си. Глъчката ме омагьосваше, замърсеността ме очароваше, наблюдавах жълтата мъгла, която увенчаваше покривите като скъпоценна диадема от златен прах, усещах в нея изтънчените, чувствени, прекомерни ухания на един град на изобилието. Гледах със сладострастие как хората подтичват, шофират, работят или бездействат. Наблюдавах, без да се чувствам наблюдаван. С няколкото долара, които бяха останали в джоба ми, успявах да се възстановя, между шестте молитви, които усърдно спазвах, скитах, а вечер рухвах под някоя входна врата, за да поспя.
Бях се изгубил в Кайро и бях щастлив, че губя и времето си в него.
Читать дальше