Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Колко пари имаш?

— Вече нищо, Буб, съвсем нищо.

— Тогава можеш да станеш жиголо.

— Моля?

— Да, хубав си! Е, като за бял… всъщност, трябваше да кажа за зеленикав, защото намирам всички вас, белите, повече зеленикави, отколкото бели, нали така? Особено арабин през зимата… Както и да е, хубав си, имаш много зъби, като се изкъпеш, сигурно ще те харесват. Аз на твое място щях да печеля парите си по този начин.

— Чакай! Няма да проституирам…

— Кой ти говори за такова нещо? Предлагам ти да станеш жиголо на някой дансинг, в дамски клуб. Не си длъжен нито да спиш с тях, нито да се преструваш, трябва само да им правиш компания в бара, да танцуваш и да си говориш с тях. Бегла целувка, ако се налага и намек, че би желал повече. В известен смисъл, мъж за компания на самотни жени. Чиста работа.

— Как си представяш да успея? Облечен съм зле, скучен съм, не познавам никого.

Той се завъртя и загатна няколко гъвкави фигури като омагьосан котарак.

— Няма проблеми, Саад, ако ти станеш жиголо, аз ще бъда твоят сводник. За петдесет процента от това, което прибираш, ще ти намеря хубави дрехи и добри адреси.

— Шегуваш ли се?

— Не.

— Не, ама да! Десет процента, не петдесет.

— Трийсет.

— Двайсет. Това е последната ми дума.

— Двайсет процента ли? Познаваш ли сводник, който взема двайсет процента? Ще съм най-евтиният сводник на света!

— Несъмнено, но аз също ще съм най-евтиното жиголо на света.

Бурен смях скрепи нашето споразумение.

Този следобед Бубакар изчезна за няколко часа и се върна, притиснал до гърдите си носна кърпа, в чиито гънки имаше парченце злато.

— Буб, ти имаш злато?

— Откраднах го.

— Буб!

— Успокой се, откраднах го от един крадец. Следователно не съм престъпник, а възмездител.

— Искаш да ти повярвам ли? Кого си обрал?

— Гробаря.

— Горкият…

— Шегуваш ли се? Самият той обира мъртвите.

— Какво? Тук, в Египет, мъртвите ги погребват с парите им ли?

— Не, със златото им. Виж, това е зъб!

Два часа по-късно, в един сук, когато облякох новите си дрехи, за да видя кройката им в огледалото, и поднесох тъканта към ноздрите си, се уверих в истинността на поговорката: парите не миришат.

— Черен костюм върху отворена бяла риза, Саад, изглеждаш като професионален жиголо!

След това Буб ме отведе в един народен квартал на Кайро, където ми показа вход с рубиненочервен неонов надпис отгоре: „Пещерата, дансинг“.

— Ето. Слизаш на дансинга, облакътяваш се на бара и чакаш някоя жена да ти предложи да те черпи.

— Ела с мен.

— Шегуваш ли се? Мен няма да ме пуснат да вляза. Това е заведение за зеленикави.

Поколебах се. Новостта на положението ме притесняваше и се опитах да печеля време.

— „Пещерата“… странно име за дансинг, нали?

— Не и за женски дансинг.

— Онези, които влизат, не ми изглеждат млади.

— Не си мечтай, Саад, пише „дансинг“, не „рай“.

Той ме изгледа като въртеше големите си очи, в които имаше повече белоснежен емайл, отколкото кафяв ирис.

— Да не би вече да не си навит?

Едно женско джудже на осемдесет години с клепачи, наплескани в черно и синьо, с тяло без талия и врат, увенчано с чорлава рижа перука, мина покрай нас, залитайки върху твърде тънките си токчета. На прага на заведението тя се обърна и ми хвърли поглед, който ме задължаваше да ида при нея веднага. Изстенах.

— По-лошо — не съм се навил.

Наложи се Буб да си придържа ребрата, за да не се счупи от смях, и благодарение на доброто му настроение убедих себе си, че нищо от онова, което се очертаваше, не е сериозно, поех дълбоко дъх, прекосих улицата и влязох в „Пещерата“.

Момичето на гардероба, една кокалеста върлина, прилична на чапла, ме огледа безсрамно, като преценяваше до сантиметър параметрите на физиката ми. С одобрителна гримаса тя ми показа, че успешно съм преминал огледа, а с едно движение на ноздрите стълбището, по което трябваше да тръгна.

Щом слязох, върху мен се стовариха парфюмите на клиентките, които се състезаваха помежду си: сладникав мирис, цветен аромат, мускус, амбра, тубероза, пачули, и на последното стъпало вече се чувствах пиян.

„Пещерата“ бе ширнала дансинг, кръгло място, около което маси и столове предлагаха възможността човек да си почине и да пийне. Тантурести лампи с абажури от лъскав плат процеждаха рядка, розова, разсеяна светлина, стената в дъното заемаше дълъг бар, осветен от яркочервен неон, който добавяше сладострастни отблясъци по бутилките с твърд алкохол и им придаваше по-еротичен, дори агресивен характер. Сластни морски миди, обхванали кафеникави свещи, завършваха внушението.