Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Той пусна една въздишка, а след това омекна и добави кротко:

— Послушай ме поне за една подробност. Облечи се бедно, не като жиголо за срещата. Обещаваш ли?

Наложи се на два пъти да правя опити, за да отворя вратата на кабинет 231, зад която ме очакваше служителката на Обединените нации, която щеше да реши живота ми.

Първия път, тъкмо се канех да почукам, и се спрях, защото усетих, че ще припадна. Страх! Паническо шубе от сблъсъка, ужас от провал… За миг тялото ми се покри с пот, дъхът ми пресекна, от мен се разнесе воня. Без колебание изтичах в тоалетните, повърнах закуската си, а след това използвах хартиените рула да се подсуша.

В огледалото над мивката видях един белезникав Саад с отпуснати устни и повехнали клепачи, а след това, докато си плакнех пръстите, видях тате да се плъзва зад мен.

— Саад, плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, звезден прах, как да ти помогна?

— Имаш ли лек срещу паниката?

— Да. Опиши ми какво мислиш.

— Мисля, че зад вратата ме очаква моята съдба. Жената, която ще ме разпитва — знам, че е жена от момичето на рецепцията, — е магьосница, която държи живота ми в ръцете си. Според това, което ще помисли за мен, ще стане фея или вещица, добра или зла, защото тя има властта да ме превърне в английски адвокат или в прасе, овъргаляно в собствените си нечистотии.

— Така. Сега, като го каза, ще ти стане по-добре.

Той изчезна. А аз отново тръгнах по коридора, който ме отвеждаше към моята среща.

След няколко почуквания по вратата на кабинет 21 получих нареждане да вляза.

Докато вървях напред, служителката на Обединените нации не трепна, наведена над папките си, и ми посочи с пръст единствения стол срещу бюрото си.

След това с въздишка пъхна няколко листа в различни папки, нареди ги една върху друга, взе нови документи и няколко бели листа и поднесе химикалката до устата си.

Щом най-сетне бе готова, благоволи да забележи присъствието ми и ми поднесе лицето си, две благородни тъмни очи, обградени с пищна вълнообразна коса до раменете.

— Име, фамилия, националност, дата и място на раждане?

Докато сядах, открих името й, изписано върху етикета на кожената й чанта: доктор Цирцея.

Казах самоличността си и протегнах ръка с документите, които бях донесъл. С наведена на една страна глава, тя ги огледа подозрително, почти скептично и сякаш със съжаление.

За миг интуитивно усетих, че никога няма да ми помогне.

Тя внезапно се усмихна и помислих, че съм се объркал: не, пред себе си нямах враг.

Щом отбеляза в папката си основните ми данни, тя вдигна глава и ме запита с вирнат във въздуха молив:

— Разкажете ми какво ви подтикна да напуснете своята страна.

— Моята страна ли?

— Да, Ирак е вашата страна.

— Нямам усещането, че съм роден в страна, а в клопка. „Моята страна“, тази формулировка ми изглежда странна. „Моята страна“! Ирак нито ми принадлежи, нито ме е приел, нито ми е дал особено място, никога не съм бил щастлив в Ирак, или съм бил щастлив въпреки Ирак. Не съм убеден, че Ирак ме обича, а още по-малко, че аз обичам Ирак. Така че „моята страна“ не ме устройва… Изразът по-скоро ме шокира.

За моя изненада, тя одобряваше. Облегна се по-удобно в креслото и кротко ме насърчи да продължа:

— Представям си, че не обичате вече тази страна и че в нея сте оставили хора, които сте обичали, живи или мъртви. Разкажете ми всичко подробно, моля ви. Няма да бързаме.

Защо упорствах да виждам в нея враждебно настроен човек? Защото началото на разпита ми остави чувството, че съм виновен в нещо? Не бях виновен! А и — виновен в какво?

За момента нямаше нищо оспоримо, нито оспорено, защото тя се въздържаше от коментар. Изгони подозрението, Саад, не се поддавай на параноята, този вирус, с който Саддам Хюсейн бе заразил целия народ! Изправи се, имай доверие, отговаряй!

И тъй, разказах й за детството си по време на диктатора.

Без сянка от въздържание, тя трескаво записваше онова, което й казвах, то я вълнуваше. След това заговорих за ембаргото, тук тя продължи да записва, но със смръщени вежди и с бръчка на челото. След това подробно разказах за войната, за така наречения мир след нея, за смъртта на годеницата ми, за съдбата на сестрите ми…

Колкото повече напредвах, толкова повече усещах, че интересът й намалява. Дали все още хранех някаква илюзия? Саад, не ставай недоверчив! Продължавай. Но ми се струваше, че тя не оценява усилията ми, и затова наблегнах на хаоса, на размириците, на анархията, на нестабилността, които правеха живота в Багдад вече невъзможен. Коляното й нервничеше под бюрото.