Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Ела с мен в Лондон.

— Мислех да замина за Йерусалим. Изглежда, че там хората като мен успяват да открият работа, а после, след години, да си уредят положението. Имам братовчед, който ми предложи да мия чинии в един ресторант. Ела с мен.

— Забрави. Арабин, който се заселва в Израел, е като риба, която отива да прави тен в пустинята. По-добре ти ела с мен в Лондон.

Правихме планове чак до сутринта. Трогнат от това, че му предлагам да пътува с мен, Бубакар най-сетне се съгласи с моята дестинация.

— Добре — заключи той. — Дай ми няколко дни. Ще поразпитам, за да разбера какво да правим. Основното е да стъпим в Европа. След това ще се оправим. Междувременно, вложи повече енергия да се усмихваш на дамите в „Пещерата“, ще ни трябват пари.

През следващите дни виждах Бубакар чак на вечеря — единственото ни хранене — пред изоставения блок. Докато той обикаляше Кайро и търсеше пътечка, аз се мъчех да спечеля по-многобройни или по-едри бакшиши.

Най-сетне, след месец усилена работа, Бубакар цъфна пред мен, докато излизах от дансинга.

— Готово, знам как! Последвай ме.

Трескав и развълнуван, той ту въртеше уплашено очи наоколо, ту избухваше в смях, след това ме повлече по някакъв безкраен път, който ни отведе до футболен стадион, обграден от трибуни за няколко хиляди зрители.

— Ето, тук е.

— Кое?

— Начинът ни да се измъкнем.

Огледах се наоколо, за да видя какво ли може да е събудило тази надежда у Буб. Той се закиска с остър, болезнен смях, смеха на човек, който не си е отспал и чиито нерви са похабени.

— Моля те, Буб, обясни ми. С двуцветните си ръце той ми показа монументалното пано, което обграждаше входа на стадиона.

В средата на един картон шест на десет метра девет рокпевици с оградени в черно очи и облечени като „гробищни лолитки“ ни гледаха отвисоко от снимката и непристойно ни се плезеха, докато до винетките, които обграждаха „концерти“ и „допълнителни“, високи готически букви с металически отблясъци, съобщаваха като ужасяваща очевидност: „Сирените“.

Има мечти, които ни държат в дрямка, и мечти, които ни държат будни.

Желанието ми да замина ми даваше неизчерпаема енергия, постоянна, укрепнала сила, по-мощна от мен и способна да прекрачи всяка граница, включително тази на здравия разум.

Защо напуснах Египет, а не се заселих там? Ако бях уседнал там, ако бях оставил мечтите си за Запада край Нил, щях да си изградя солидно положение и да си спестя годините страдания и унижения.

Защо?

Нямаше да има нищо по-лесно от Багдад, една арабска столица, да попадна в Кайро, друга арабска столица.

Защо?

Когато се обърнем към живота си назад, ни изглежда, че той бъка от „защо“, които навремето не сме чували, и че гъмжи от кръстопътища, на които сме забелязвали само правите линии. Бях влязъл в града на фараоните, толкова решен да изляза от него, че мисълта да остана дори не ме бе докоснала. Благодаря ти, Саддам Хюсейн! Още веднъж благодаря на омразния диктатор, който продължаваше да ми влияе, макар ръката му вече да не можеше да ме стигне. Още от детството ми този чародей толкова ме бе заливал с арабската идея, арабската сила, арабската борба, арабското достойнство, че се бях отвратил от лозунгите. Когато избягах от Ирак, а после от Египет, отхвърлих не само страната си и нейната почти съседка, но и една част от себе си, онзи трепет, който Саддам би искал да възпламени: арабската ми душа. Навсякъде, където откривах тези идеали или дори техните отпечатъци, или дори далечно тяхно ехо, надушвах само лъжи, манипулации и привидност, и без да го формулирам за себе си, мразех арабския свят.

Пък и не си представях, че щом попадна в неарабския свят ще се превърна в дежурния арабин. Човек си мисли, че бяга от затвора, а носи решетките със себе си. Но това е друга история, която ще разкажа по-късно…

Верен на своята проницателност, Бубакар бе уцелил шестица, като бе свързал съдбата ни с тази на „Сирените“. Благодарение на тях щяхме да успеем да заминем и да се доближим до целта. Но да се свържем с тях се оказа, както ще видим, приключение, нелишено от опасности…

Кой по цялото земно кълбо, не познаваше „Сирените“? Тяхната известност толкова бързо бе надскочила родната им страна Швеция, че вече никой не се сещаше откъде идват, а и големият им хит на английски Herbal Tea , химн за дрогата, имаше световен успех.

Демоничните жени бяха започнали като трио под името „Демонични бебета“, след това разширили групата си до пет, под наименованието „Пастет от сирени“, като обясняваха, че „пастетът от сирени е подправен като всички редки пастети, например пастета от лястовичка, който е 80% свинско и 20% лястовиче“, а пък ние сме „80% мръсници и 20% певици“. И накрая, набъбнали до девет, се бяха прекръстили на „Сирените“.