Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Преди Зувара забелязахме временно селище от платнища, слама и картон, импровизиран бидонвил за нелегални емигранти. Веднага предложих да идем там.

— Ти си луд — възкликна Буб.

— Защо пък, те ще ни разкажат.

— Мислиш ли, че стръковете трева, които говедото яде, се питат помежду си дали на говедото дъхът му мирише на хубаво?

— Буб, без африкански поговорки, моля те. По отношение на мъглявите приказки вече имам баща си и той ми е напълно достатъчен. Какво искаш да кажеш?

— Че тия нещастници няма да ни се зарадват. Че са наши врагове, доколкото сме съперници при качването на кораба. И най-сетне, че е опасно да се хвърляме в устата на вълка.

— Какъв вълк?

— Кадафи. Президентът на Либия получава заповеди от Запада. Принуждават го да играе брегова охрана, да манипулира контрола и полицейските хайки, за да отказва кандидатите за пътуване. Европа трябва да остане непревземаема крепост, защитена от дебели водни стени. Денят си отива, да легнем по-натам, в канавката.

Прекарахме нощта, неудобно сврени между един насип и някакви трънливи храсти.

Но на сутринта не съжалявах. Буб бе прав! В седем сутринта пред лагера спряха коли и от тях изскочиха мъже, които без насилие, но организирано, евакуираха лагера, като натовариха задържаните във военни камиони. След това щяха да бъдат или изпратени по домовете им или задържани в лагери.

— Благодаря ти, Буб.

— Тъжно за тях, но радостно за нас. Ще има място на борда на следващите кораби. Може дори да успея да уговоря по-ниска цена, защото трафикантите ще се озъбят.

Внезапно осъзнах, че наистина щяхме да заминем.

— Колко струва пътуването?

— Не се грижи за това.

— Отговори.

— Засега по две хиляди долара на човек.

Новината ме смаза.

— Никога няма да успеем да платим това.

След като провери, че никой не ни гледа, Буб положи задник на земята и си събу дясната обувка, след това повдигна стелката и извади пачка банкноти.

— Заплатата ни. Две хиляди долара на човек.

— Какво? Спечелили сме всичко това?

— Майтапиш ли се? Слушай, след първия концерт в Триполи, „Сирените“ толкова не бяха на себе си, че прерових чантата на една от тях, докато си вземаше душ. Според мен дори не се е усетила, защото не е подала жалба.

— Буб!

— Какво, тя харчи това за един следобед, за да си купи поли до чатала!

— Буб!

— Това беше цената на нашата глухота.

Ходехме от укритие на укритие и чакахме удобен момент, а Буб откри свръзката, която му бяха дали в Триполи. Той спазари нашето пътуване. Най-сетне получихме и датата на голямото ни заминаване.

— В петък вечер по тъмно.

Буб ликуваше. А аз тъкмо осъзнах, че отново ще се озова на кораб.

Исках да постоя без своя спътник и останах сам, като казах, че ще пера до реката.

Там, на брега на една тясна локва, между няколко нежнозелени тръстики се съблякох и изчистих дрехите ни.

Тате не закъсня.

— А, ето те! Чудех се дали „Сирените“ не са те изплашили.

— Добре си се сетил, синко. При нас там, при мъртвите, вече си ги имаме същите такива, грозни и шумни, в не толкова посещаваните зони на царството, та не ми се щеше отново да се натреса на таласъми. И какво, отново влизаш във флота ли?

— Ох, не ми говори.

— Страх те е да не ти стане малко зле?

— Иска ми се да ми е много зле, ама толкова да ми е зле, че да изгубя съзнание, да ми е толкова лошо, че да изпадна в кома, така няма да усещам нищо.

— Прав си, синко. Малко лошо понякога е по-непоносимо от много лошо. Къде отивате?

— Лампедуза. Малък остров в Южна Италия. Щом стъпим там, ще сме вече в Европа.

В петък вечер отидохме на мястото на срещата, диво заливче близо до пристанището. Когато видях колко малко е корабчето и какъв е броят на кандидатите по скалите, помислих, че е станала грешка.

— Буб, побързай, да се бутнем напред, прекалено много сме, трафикантите ще бъдат принудени да избират.

Буб се заблъска, стигнахме до първите десет, за да подадем парите си на страховитите мъже, които организираха експедицията, и скочихме в лодката. Съвсем неочаквано, почувствах се успокоен чак когато напуснахме твърдата земя.

Но качването продължаваше. На все по-тясното място нелегалните бежанци, нагъчкани по пейките, отначало протестираха, а след това започнаха да обиждат онези от земята, които отговаряха също толкова настървено. Дървото запука. По време на тази словесна битка здравеняците, обикновени, спокойни, неумолими, помагаха на клиентите си да се качат. Корабчето потъваше все по-ниско във водата.