Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

Преди да се настани и последният, разбрахме, че ще пътуваме петдесетина души на корито, предвидено за десет. Почти ни беше срам, че сме протестирали.

С наведена глава и сгърчени пръсти стисках перилото. Тъй че трябваше да търпя не само морето, но и блъсканицата. Пътуването започваше зле.

— Виж, Буб, в това пространство не сме по-набутани, отколкото феновете на „Сирените“ по време на концерта, но усещането е друго.

— Не бой се, Саад — изстена Буб.

Докато ми отговаряше, усетих противна миризма.

— А на всичкото отгоре смърди — рекох на смях. — Вземаш ни билети на тарифа за бизнес класа, а смърди.

— От мен смърди, Саад. Страх ме е.

Разблъсках хората, за да застана пред него; на лунната светлина видях само изплашените му очи, капките, които се стичаха по челото му, и усетих по лицето си миризлив и станал по-тежък и по-кисел от ужаса дъх.

— Не обичаш ли водата, Буб?

— Не мога да плувам.

Щом го видях така паникьосан, спрях да мисля за себе си и за своите страхове и се заех да го успокоявам.

— За какво ти е да плуваш? Мисля, че няма да има нужда да скачаш във водата, за да ни буташ. Видях един мотор и страшно мирише на нафта.

— Нафта ли? Ако не потънем, ще се подпалим!

— Да, може да успеем и в двете: първо да се опечем, а след това да удавим праха си. Добра захранка за рибите. Тази програма устройва ли те?

Корабът потегли.

Тази нощ си наложих да си запазя разсъдъка, да не повръщам, да не губя съзнание и да се грижа за Буб, който трепереше като лист. Толкова много му обяснявах, че плаването се развива по най-добрия начин и че корабчето се движи прекрасно, че накрая убедих себе си.

Разбира се, дума не можеше да става да спим, защото нямахме място да стоим дори прави, без да получим три лакътя в ребрата, какво оставаше за лягане.

На зазоряване видях по-ясно какъв странен конвой съставляваме: много тъмнокожи — мъже, жени и деца, повечето бангладешци, както и няколко египтяни от Загазиг, при делтата на Нил. Всички, или почти всички, се бояха от морето и водата. Всички вече страдаха от глад и жажда. А щом слънцето започна да се издига към зенита, всички започнаха да се боят и от жегата.

Равнодушен към виковете, страховете и заплахите, морякът се вглеждаше в хоризонта и поддържаше скоростта на плаването.

В средата на следобеда някой извика:

— Там! Там! Има някой!

Морякът изостави своята немота и неподвижност, поиска да му обяснят и се отправи към мястото.

Върху вълните забелязахме ранен мъж, целия в дрипи, вкопчен в една мрежа за лов на риба тон.

Той успя да вдигне слабата си ръка.

— Жив е — извиках, — още е жив.

Вместо бърз отговор, морякът ориентира кораба в обратна посока, като се върна към предишната си ос. Щеше да заобиколи човека, без да го извади.

Запротестирах.

Морякът се направи, че не ме чува, а след като продължих да упорствам, ми се разкрещя:

— Млъквай вече! Тук съм да ви отведа в Лампедуза. Нямам време да си играя на спасители.

— Но законът на морето…

— Какво знаеш ти за законите на морето, иракчанино? Ако видя моряк във водата, ще го спася. Но никой досега не е виждал моряк, закачен на мрежа за лов на тон. Глупакът, когото видя, е глупак като теб, глупак, паднал от същия кораб като този, на който си ти, глупак, който е платил на друг, а не на мен да го откара до Лампедуза. Не съм отговорен за него и нямам нищо общо с това. Сега, ако не си доволен, скачай и отивай при него. Доволен ли си?

Буб плъзна глава по врата ми и благо ми подшушна:

— Мисля, че си доволен.

— Но…

— Не се пали повече. Моля те. Заради мен.

Пътуването продължи и скоро си дадохме сметка за онова, което вероятно се бе случило. Колкото повече напредвахме, толкова повече подозрителни форми виждахме върху вълните, и ако първите можеха да бъдат разпознати като обувки, куфари и дрехи, то някои купчинки приличаха на хора, и скоро нямаше как човек да се колебае: трупове на мъже, жени и деца се носеха около нас. Изглежда някой кораб бе потънал и издавил товара си.

В нашето корито вратовете се вцепениха, няколко стенания се изтръгнаха от гърлата, но никой не коментира. Безмълвието бе единствената ни реакция. Може би се надявахме, че като си мълчим, ще заличим онова, което препречва погледите ни, и че ако откажем да изразим ужаса с думи, ще ограничим неговия размах или дори неговото съществуване?

Тъй като бе отгатнал какво занимава умовете ни, нашият моряк бе вирнал брадичка, горд, надменен, изпълнен с решимост. Знаеше, че оттук нататък страхът е запушил устите ни, че повече няма да оспорваме неговите заповеди и че докато стъпим на земя, той ще бъде нашият герой.