Ерик-Еманюел Шмит - Одисей from Багдад

— Ами ние, какво рискуваме?

— Нямам представа… да ни експулсират. Да ни изпратят у дома.

— Как ще разберат откъде идваме?

— По документите ни.

Идеята изплува в главата ми в същото време като решението.

— Буб, да си хвърлим документите в морето.

— Ти си луд.

— Да си хвърлим документите в морето. Така няма да знаят от коя страна идваме и няма да могат да ни заточат…

— Ама, Саад, даваш ли си сметка! Без никакви документи!

— Буб, гледай. Аз ги хвърлям.

Портфейлът ми полетя през борда и потъна сред вълните. Никой не забеляза.

— Ти си наред, Буб, бързо!

Буб се колебаеше. Той държеше документите си за самоличност в ръка, трескав и треперещ. Около нас пътниците крещяха от ужас, всеки на своя си език. Един от тях се бе хвърлил във водата.

Катерите ни крещяха заповеди през високоговорителите. Светлинните снопове започнаха да се спират по лицата ни.

— Ако не го направиш веднага, Буб, ще те видят и ще бъде твърде късно. Буб си прехапа устните, нададе вик и запрати документите си зад борда.

В този миг една кука бе прихванала лодката ни и двама полицаи скочиха между нас.

Една жена изкрещя, сякаш ни бяха нападнали пирати.

Неуморим, паякът подсилваше паяжината, която бе опънал между решетката на прозореца и ъгъла на стената.

Той и аз се бяхме нанесли заедно първата вечер, когато пристигнах в Малта.

Той разгръщаше крака елегантно и предпазливо, сякаш имаше съзнание за тяхната изящна крехкост, и пробягваше по своята творба, като тук-там подсилваше нишката. Изобилие от комари, мухи и мушички вече се бяха вписали в злокобната дантела, закусчици, които той си къташе за моменти на голям глад, защото засега бе по-скоро в градивно настроение.

Завиждах му.

Защо не бях привикнал към центъра за задържане като него? Защо се чувствах в затвор там, където паякът бе способен да се създаде своя дом? Той бе реалист и без много приказки, без мечти за други места, строеше своя нов живот, а аз си гризях ноктите с ругатни, протестирах, сдържах се да живея, търсех удовлетворение другаде, в миналото или в бъдещето, никога в настоящето, като всеки ден дебнех възможност, която да ми позволи да избягам.

Упоритият паяк бе способен да изплете паяжината си, да се храни и да създаде семейство навсякъде, а аз бях решил, че ще е в Лондон и никъде другаде. Ако интелигентността се състои в способността на човек да се приспособява, паякът бе хиляда пъти по-интелигентен от мен.

Навън една камбана събра задържаните на извънредна закуска: този вторник Червеният кръст ни глезеше. От двора, където мъжете се събираха по десетина, Буб ми направи знак да ида при тях. Тръснах глава в знак на отрицание. Нямах желание да увеличавам събралите се кокошки, особено, когато им хвърлят зрънца.

Седнах на дюшека и оставих за няколко мига паяка, за да огледам стъпалата си. Брадавиците ми се бяха разположили удобно и сивите им сенки вече се бяха враснали в кожата ми. Може би трябваше да се погрижа да им дам име, за да се отърва от тях?

— Ами ако ей тази се казва Ирак? Тази пък Саддам Хюсейн. Третата може да бъде Обединени нации. Да опитаме: Ирак, Саддам Хюсейн, Обединени нации.

Преименувах ги няколко пъти, за да видя дали това ще има някакъв ефект върху тях: нито една не изглеждаше да ме чува, още по-малко да се смалява.

— Плът от плътта ми, кръв от кръвта ми, капки звездна пот, как може да си мислиш, че нещата са толкова прости? Ти нямаш идея от сложните неща, които те съставляват.

— Тате, ти ме намери! Изплаших се, да не би да ме търсиш в Лампедуза.

— Сине, няма нужда да ми изпращаш дължината и ширината, за да те открия, имам си други начини.

— Чудя се какви.

— Нямаме право да ги разкриваме.

— Да няма някоя осведомителна агенция при мъртвите? Табло, представляващо карта на света, където локализирате живите, които ви интересуват под формата на светещи точки?

— Допускаш грешка като си представяш, че идвам отвън, по въздух или земя, все едно хващам самолет или влак.

— Но нали все трябва да идваш отнякъде! Паралелен свят. Под нас? Над нас? До нас?

— Това някъде е вътре в теб, Саад. Идвам от тялото ти, от сърцето ти, от фантасмагориите ти. Ти си ми син. Аз съм вписан в теб, в спомените и гените ти.

Той ми посочи паяка.

— Този паяк е симпатичен, нали?

— Познаваш ли го?

— Имам един, отпечатан в мозъка ми, в дела на влечугите: благодарение на него се настаних тук, където съм роден, в Ирак и се опитах да оцелея там.